Лейди Полунощ [bg]

- Ще позволите ли? - Пред тях изникна висок млад мъж. Изглеждаше на около двайсет и пет години, издокаран в костюм на тънко райе и мека шапка от същия плат. Имаше платиненоруса коса и скъпи на вид обувки с червени подметки, които сякаш хвърляха искри, когато вървеше. Безвкусен пръстен с розов камък проблясваше върху средния му пръст. Погледът му беше прикован в Кристина. - Искате ли да танцуваме?

- Извинете ни - каза Джулиън спокойно и учтиво и посегна да сложи ръка върху тази на Кристина, - с приятелката ми...

Дружелюбното изражение на непознатия се промени... почти незабележимо, но то не убягна от вниманието на Ема. Напрегнатост зад очите му, която накара Джулиън да млъкне.

- А ако вие нямате нищо против, в случай че сте пропуснали да забележите, аз съм Син. - Той потупа джоба си, където бе сгъната покана като онази, която бяха открили в чантата на Ава, само че неговата беше бледосиня. Той направи физиономия при вида на озадачените им изражения. - Новаци -измърмори и в тъмните му очи проблесна нещо неприятно, почти презрително.

- Но разбира се. - Кристина хвърли бърз поглед на Джулиън и Ема и отново се обърна към непознатия с усмивка. -Извиняваме се за недоразумението.

Изражението на Джулиън бе мрачно, докато Кристина се отправяше към дансинга заедно с мъжа, който току-що се бе нарекъл Син. Ема го разбираше, но се успокояваше с мисълта, че ако непознатият опита нещо, Кристина щеше да го накълца със своя нож пеперуда.

- Май ще е най-добре и ние да танцуваме - каза Джулиън. - Това като че ли е единственият начин да останем незабелязани.

„Вече бяхме забелязани" помисли си Ема и действително беше така. Въпреки че никой не беше поставил присъствието им под въпрос, мнозина от танцуващите им хвърляха коси погледи. Доста от Последователите изглеждаха досущ като обикновени хора (Ема всъщност нямаше представа какво бе отношението им към мунданите), но като новодошли, те несъмнено бяха обект на внимание. Поведението на кларинетиста несъмнено го доказваше.

Тя улови ръката на Джулиън и двамата си проправиха път към другия край на стаята, където сенките бяха най-гъсти.

- Отчасти феи, ифрити, върколаци - промърмори Ема и хвана и другата ръка на Джулиън, така че двамата застанаха лице в лице. Той изглеждаше още по-разрошен отпреди, бузите му горяха. Не че Ема можеше да го вини, че е разтревожен. На повечето места, ако бъдеха открити, руните им не биха означавали нищо. Това множество обаче, подозираше тя, беше различно. - Защо са се събрали тук?

- Не е лесно да притежаваш Зрението, ако не познаваш и други като теб - отвърна Джулиън тихо. - Виждаш неща, които никой друг не вижда. Не можеш да говориш за това, защото никой не би могъл да те разбере. Трябва да пазиш тайни, а тайните... те разкъсват отвътре. Раздират те. Правят те уязвим.