Пръстът, който те сочи [bg]

— Така ли? Може ли да попитам от кого?

— Празни приказки. Дрънканици на по чаша бира. Някой си Уд. Веднага го смъмрих, че е срамота да говори така. Честно казано, без малко да го зашлевя в лицето.

Гроув отново изсумтя и ми благодари за доброто отношение.

— Малцина биха дали такъв достоен отпор — рече лаконично.

— Но както виждате — продължавах да развивам постигнатото, — тя е опасна, от която и страна да я погледнеш. Всичко, което прави, причинява неприятности.

— Астрологията потвърждава ли, че има магия?

Кимнах.

— Не вярвам докрай на Грейторекс, но той е твърдо убеден, че ми е направена магия и че мощта ѝ е много голяма. Освен нея не би имало кой да ме прокълне. Доколкото ми е известно, никой няма причина за вражда с мен.

— Бил си нападнат в главата и в червата, така ли? А също от животни и си имал съновидения?

— Точно така. На няколко пъти.

— Но ако не се лъжа, ти страдаше от главоболие още в детството си. Или паметта ме лъже?

— Главоболие е имал всеки — отвърнах. — А и моето не беше чак толкова силно.

Гроув кимна.

— Чувствам, че душата ти е в смут, Джак — продължи меко той. — И това ме огорчава, защото ти беше безгрижно дете, макар да бе своенравен и непокорен. Кажи ми какво те гнети. Защо на лицето ти е застинал гняв?

— Аз съм прокълнат!

— Има и друго. Сам знаеш, че работата не е само в това.

— Нима е нужно да обяснявам на вас? Няма как да не са ви известни бедствията, струпали се върху семейството ни. Живяхте достатъчно дълго у сър Уилям Комптън.

— Имате предвид баща си ли?

— Естествено. И особено ме измъчва това, че членовете на семейството ми и особено майка ми искат да забравят за станалото. Паметта на баща ми е очернена от това обвинение, а изглежда, никой освен мен не изпитва потребност да се застъпи за него.

Струва ми се, че погрешно съм преценявал Гроув, тъй като по детски се боях от срещата с него, сякаш изминалите години не беше ги имало и той отново щеше да вземе в ръце пръчката; за щастие той повече виждаше в мен възрастния човек, отколкото аз се чувствах такъв. Вместо да ме наставлява как да се държа, да ме мъмри или да дава съвети, каквито нямах желание да слушам, той ме слушаше, пестейки думите си. Сумракът в стаята се сгъстяваше, но дори не стана да запали свещ с настъпването на вечерта. Честно казано, аз самият не си бях давал сметка колко неволи се бяха изсипали върху мен, докато не ги изброих тогава в Новия колеж.

Възможно бе религията да бе направила Гроув така мълчалив, тъй като, без да е папист, все пак вярваше в изповедта и тайно опрощаваше греховете на онези, които искрено го желаеха и на чието мълчание можеше да разчита. Хрумна ми дори, че ако поисках, можех в същата тази минута да сложа завинаги край на надеждите му и да осигуря на Томас мястото на енорийски свещеник. Достатъчно бе да му вляза под кожата, та да ме изповяда, а после да го докладвам на съответните власти като таен католик. Тогава биха го сметнали за твърде опасен и не биха му поверили поста.