Пръстът, който те сочи [bg]

Ще си призная с готовност, че сърцето ми ускори ударите си, когато се приближих, и че чакането ме бе докарало до силна раздразнителност.

— Госпожице Блънди — обадих се, като я приближих в гръб.

Тя се извърна рязко и отстъпи няколко крачки назад, а в очите ѝ блесна люта омраза.

— Не ме доближавай — процеди и устата ѝ се изви в злобна гримаса.

— Трябва да поговоря с вас.

— Няма какво да си кажем. Остави ме на мира сега.

— Не мога. Трябва да говоря с вас. Умолявам ви, изслушайте ме.

Тя поклати глава и понечи да продължи към дома си. Колкото да не ми бе по сърце, изтичах пред нея и ѝ преградих пътя, като си придадох възможно най-виновно изражение.

— Госпожице Блънди, много ви моля, чуйте ме…

Може би лицето ми е било по-убедително, отколкото си мислех, защото тя спря и с предизвикателно изражение, в което за мое удовлетворение бе примесен и страх, зачака.

— Е? Чакам. Казвай и после се махни от мен.

Поех дълбоко дъх, преди да се накарам да изрека думите.

— Дойдох да ви помоля за прошка.

— Какво?

— Дойдох да ви помоля за прошка — повторих. — Поднасям ви извиненията си.

Тя все така не казваше нищо.

— Приемате ли извинението ми?

— А трябва ли?

— Да, трябва, настоявам.

— Ами ако откажа?

— Няма да откажете. Не можете да откажете.

— Мога да го направя много лесно.

— Защо? — извиках. — Как смееш да ми говориш така? Дойдох тук като джентълмен, макар да не бях длъжен да го сторя, и се унижих да си призная вината, а ти смееш да ми откажеш?

— Може да си роден джентълмен и в това е бедата ти. Но аз не познавам човек, който да се е държал по по-долен начин. Насили ме, макар да не съм ти давала никакъв повод за това. После разпространи грозни и злобни слухове за мен, така че изгубих работата си, а по улиците ми се присмиват и ме наричат блудница. Отне ми доброто име и в замяна ми предлагаш извинение, което е и безсмислено, и неискрено. Ако го чувстваше в душата си, можех да го приема лесно, но не е така.

— И откъде знаеш?

— Виждам душата ти — рече тя, внезапно понижила глас до шепот, който смрази кръвта ми. — Знам какво представлява, знам формата ѝ. Нощем я чувам как съска, а денем вкусвам студенината ѝ. Усещам я как гори и докосвам омразата в нея.

Какво по-открито признание ми трябваше? Хладнокръвието, с което обяви силата си на вещица, ме изплаши силно и аз положих всички усилия да извикам разкаянието, което тя изискваше. Ала в едно тя бе права — не изпитвах никакво угризение и демоните ѝ позволиха да види това.

— Караш ме да страдам! — възкликнах. — Това трябва да престане.