Зовът на костите [bg]

- Здравей, Нурия - каза Амая, заставайки срещу нея. - Как си? Ще можеш ли да отговориш на няколко въпроса?

- Да - отвърна спокойно Нурия.

- Би ли ни разказала какво се случи?

- Аз стоях тук и си четях - заговори тя и махна към книгата върху масата, - изведнъж чух шум откъм спалнята и разбрах, че е той.

- Как разбра?

- Кой друг ще чупи прозореца, за да влезе? Ана знае, че този в банята е с развалена заключалка, освен това преди няколко дни ми се обади, за да ме предупреди, че ще дойде, а и по име ме повика, когато влезе.

- Какво каза?

- Каза: „Нурия, тук съм, не се крий“.

- Ти какво направи?

- Опитах се да звънна по телефона, но той не работеше.

Ириарте вдигна слушалката върху шкафа с телевизора.

- Няма сигнал, сигурно кабелът е прерязан отвън.

Амая продължи.

- Какво стана после?

- Грабнах пушката и зачаках.

- Тук ли държеше пушката?

- Винаги я държа до себе си, дори спя с нея.

- Продължавай.

- Той застана на вратата и се втренчи в мен. Заяви, че щял да ме прати в болницата или нещо такова, и взе да се хили, тогава му казах да си върви. „Махай се - извиках - или ще те застрелям.“ Той се изсмя и влезе... а аз стрелях.

- Каза, че ще те прати в болницата?

- Да, нещо от този род...

- Колко пъти стреля?

- Веднъж.

- Добре. Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш в участъка да дадеш показания?

Сестрата запротестира, но Нурия я прекъсна.

- Да, ще дойда.

- Не е нужно да е днес. Ако не се чувстваш добре, можеш да дойдеш утре, когато се пооправиш.

- Чувствам се съвсем добре.

- Тук ли ще останеш, или ще идеш при сестра ти?

- Ще остана тук, това е моят дом.

- Ще поставим патрул пред вратата, но по-добре е да идеш у сестра си.

- Не се тревожете за мен, той няма да се върне, сега знае, че не ме е страх от него.

Амая погледна Ириарте и кимна с разбиране.

- Добре, свършихме - каза тя, стана и тръгна към вратата.

- Госпожо инспектор - спря я Нурия. - Вярно ли е, че се е изпуснал в гащите?

- Да, така изглежда - каза Амая, поглеждайки към подозрителните капки.

Жената изправи главата и раменете си и устните й леко се отвориха в очарователен детски жест като при изненада за рожден ден.

- Само още нещо, Нурия: Антонио има ли някакъв отличителен физически белег?

- О, да - отвърна тя и вдигна ръка, - на дясната му ръка липсват първите три фаланги на показалеца, средния и безименния пръст; преди много години ги загубил при работа с някаква гилотина за метал.