Зовът на костите [bg]

- Чакай, Флора.

- Не, няма да чакам.

- За мен е важно да знам какво е ставало по онова време.

Без да се обръща, Флора вдигна ръка за сбогом, стигна до желязната ограда и излезе от гробището.

Амая въздъхна победена. Върна се назад до гроба на Ан Арбису и вдигна малкия предмет, който бе забелязала. Орех. Черупката му лъщеше и Амая разбра, че сестра й го е държала в ръката си миг преди тя да я повика. Орех. Остави го където си беше и продължи по стъпките на Флора към изхода. Телефонът иззвъня. Погледна изненадано екрана; беше Флора.

- Ама имаше една приятелка, Елена Очоа, живее в първата бяла къща до пазара. Не знам дали ще пожелае да говори с теб, преди много години двете с ама се скарали, престанали да си говорят и оттогава не си продумали. Мисля, че тя е човекът, който най-добре я е познавал по онова време. Само се надявам да проявиш уважение и да не говориш лоши неща за нашата майка, та да не съжалявам за това обаждане.

Затвори, без да чака отговор.

- Знам коя си - каза жената, щом я видя. - С майка ти бяхме приятелки, но това беше преди много години. - После се дръпна настрана, за да й стори път. - Ще влезеш ли?

Коридорът беше много тесен, но въпреки това в него бе поместен огромен шкаф, покрай който трудно се минаваше. Амая спря, чакайки жената да й каже накъде да върви.

- В кухнята - прошепна тя.

Амая влезе в първата врата вляво, домакинята я последва и й даде знак да седне на един стол до стената.

- Искаш ли кафе? Тъкмо щях да си правя.

Амая прие, макар да не й се пиеше. Жената беше видимо притеснена, въпреки че явно полагаше усилия да бъде любезна. При все това в поведението й се долавяше сдържана истерия, която я караше да изглежда несигурна и лесно уязвима. Сложи двете кафета върху кухненската маса и седна на отсрещната страна. Докато си слагаше захарта, разсипа част от нея на покривката.

- Божичко! - възкликна, може би прекалено ядосана.

Амая я изчака да почисти и да седне отново, давайки си вид, че изцяло се е съсредоточила върху кафето си.

- Хубаво е - каза.

- Да - отвърна жената, замислена сякаш за друго, и вдигна очи да я погледне в упор. - Ти си Амая, нали? Най-малката.

Амая кимна.

- Когато ти се роди, ние вече се бяхме отчуждили. Аз дълго го преживявах, защото много обичах майка ти - каза тя и замълча. - Наистина я обичах и ми беше много болно, че прекъсваме приятелството си. Аз нямах други приятелки и когато майка ти пристигна тук, станахме неразделни. Навсякъде ходехме заедно, разхождахме се, грижехме се за децата: аз също имам дъщеря, на годините на най-голямата ти сестра. Ходехме на пазар, в парка, но най-вече разговаряхме. Хубаво е да имаш с кого да си продумаш.

Амая се съгласи, подканвайки я да продължи.

- Така че когато се отчуждихме, дълго страдах. Мислех си, че с времето ще размисли и може би... Но вече знаеш, че това така и не се случи.