Ако има кръв [bg]

В случая с последния му разказ идеята му беше хрумнала, когато видя мъж да сменя гума на входа за магистрала I-295 при Фалмът, клекнал с усилие, докато шофьори надуваха клаксони и го заобикаляха. Това доведе до появата на

„Спуканата гума“, върху който се поти близо три месеца и който публикува (след няколко отказа от по-големи списания) в „Прери Скунър“.

„Прескачащият Джак“, единственият му разказ, публикуван в „Ню Йоркър“, написа като студент в Бостънския университет. Идеята за него се зароди, докато една вечер слушаше университетската радиостанция в апартамента си. Водещият студент беше пуснал „Whole lotta love“ на „Лед Цепелин“ и плочата бе започнала да прескача. Това продължи близо четирийсет и пет секунди, докато задъханото момче не я спря и не изтърси:

— Съжалявам, хора, прескочих до кенефа.

„Прескачащият Джак“ написа преди двайсет години.

„Спуканата гума“ излезе преди три. Междувременно беше успял да напише четири други разказа. Всички бяха с дължина около три хиляди думи. Всички му бяха отнели месеци усърден труд и редакции. Така и не беше написал роман. Опитвал бе, но безуспешно. В общи линии се беше отказал от тази амбиция. Първите два опита за романи му създадоха проблеми. Последният му беше създал сериозни проблеми. Изгорил беше ръкописа, а за малко да изгори и цялата къща.

Но сега тази идея го споходи завършена. Пристигна като закъснял локомотив, теглещ композиция от многобройни лъскави вагони.

Луси го попита дали би отишъл с колата до „Спек“ да купи сандвичи за обяд. Беше хубав септемврийски ден и той отвърна, че ще отиде пеша. Тя кимна одобрително и заяви, че ще се отрази добре на фигурата му. По-късно Дрю се питаше колко ли различен щеше да е животът му, ако беше отишъл с шевролета или волвото. Идеята можеше изобщо да не му хрумне. Можеше изобщо да не отиде в хижата на баща си. И почти със сигурност нямаше да види плъха.

Стоеше на ъгъла на „Мейн“ и „Спринг“, на половината път до „Спек“, и чакаше светофарът да светне зелено, когато локомотивът пристигна. Образът беше толкова ярък, че изглеждаше напълно реален. Дрю стоеше като хипнотизиран и го гледаше в небето. Един студент го побутна.

— Зеленото светна, човече.

Дрю не му обърна внимание. Студентът му хвърли странен поглед и пресече улицата. Дрю продължи да стои на тротоара, докато пешеходният светофар светна отново червено, после пак зелено.

Макар да не обичаше да чете уестърни (с изключение на „Инцидентът в Окс-Боу“ и великолепния роман на Доктороу

„Добре дошли в Трудни времена“) и да не беше гледал много филми в този жанр от тийнейджърските си години, онова, което видя на ъгъла на „Мейн“ и „Спринг“, беше бар в Дивия запад. Полилей, направен от колело на каруца с окачени на спиците газени лампи, висеше от тавана. Усети мириса на газта. Подът беше дъсчен. В дъното на залата имаше три-четири маси за комар. Имаше пиано. На него свиреше мъж с бомбе. Само че в момента не свиреше. Обърнал се беше да гледа случващото се в бара. До пианиста стоеше и също зяпаше хубавец с акордеон, завързан с каиши към тесния му гръден кош. На бара млад мъж със скъп костюм беше вдигнал револвер до слепоочието на момиче с червена рокля с толкова дълбоко деколте, че само дантелените къдрички скриваха зърната на гърдите му. Тях двамата Дрю виждаше двойно — веднъж на мястото, на което стояха, и втори път в отражението на огледалото зад бара.