Човек без куче [bg]

— Радвам се да те видя, Кристофер.

Не прозвуча да го мисли наистина. Кристина премълчаваше каквото мислеше наистина.

— Мда… и аз — едва изговори той.

Думите засядаха в гърлото му и той се видя принуден да ги изкарва една по една. „Жалко, че не се научих да се превръщам в дим — помисли си мрачно той. — Защото сега е моментът да се възползвам от подобна способност.“

Ала при по-внимателно вглеждане откри, че леля му се чувства още по-неловко от него. На Кристофер ситуацията му изглеждаше конфузна, но Кристина явно изпитваше несравнимо по-мъчително неудобство. По лицето й непрекъснато преминаваха нервни тикове и тя не спираше да мига. Всъщност думата неудобство беше твърде слаба да опише състоянието й.

Тя мълчеше. След деликатната им прегръдка двамата замръзнаха на място и приковаха очи един в друг от метър разстояние. И двамата се чувстваха странно, но Кристина безспорно се чувстваше по-зле от племенника си.

— Как си? — изплъзна се инстинктивно от устата му.

Тя преглътна с видимо усилие и сложи длан върху ръката му.

— Ела, ще те заведа на едно място.

Всъщност тя не го каза — гласът й напълно се изгуби, — а го прошепна едва доловимо.