Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

— Значи осем — обърна се към генерала Нокс. — Лоша работа. Трябва да ви кажа, че вътре е ад. Бяхме сравнително за кратко, но направо откачихме. Побъркахме се. Можех да убия дори собствената си майка!

Хейс свали ръка от рамото му. Пръстите му видимо трепереха. Когато проговори, гласът му беше несигурен и странно изтънял.

— Виж какво, Нокс. Знам, че нещата се развиха зле за теб, но аз трябваше да реша какво ще правя с Кар. Ситуацията беше изключително деликатна. Всъщност вече бях издал заповед на моите хора да дойдат и да те измъкнат. Можеш да бъдеш сигурен, че нямаше да оставя един от най-добрите ми агенти да гние в онази дупка дори секунда повече от необходимото. Кълна се в Бога, че е така!

— Оценявам вашата загриженост, сър — тъжно поклати глава Нокс. — Наистина я оценявам. Но трябваше да ме уведомите за това, преди да избия толкова хора, за да се измъкна.

Лицето на Хейс стана пепеляво.

— Ще уредя нещата — обеща с несигурен глас той. — Ще пусна връзките си. В крайна сметка ставаше въпрос за националната сигурност.

— Съмнявам се, че е възможно, сър. Всъщност именно по тази причина взех и Кар със себе си.

— Не те разбирам — промърмори Хейс, хвърлил кос поглед към Стоун.

— Аз бих могъл да ви простя, но той едва ли. А след като и двамата сме издирвани за убийство…

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Иска да каже, че вече сме свитнали осем човека — хладно поясни Стоун. — Какво значение има един повече, особено когато става въпрос за теб?

Хейс вдигна ръце пред гърдите си и отстъпи към стената.

— Не му позволявай, Нокс! — изфъфли той. — Не забравяй, че аз съм ти началник!

— Беше ми началник, поне по чин. Но на практика винаги съм те смятал за по-нисш от мен.

— Как смееш да…

Нокс отключи белезниците на Стоун, измъкна от джоба си един нож и му го подаде. Стоун го пое и механично зае позиция.

— Нокс! — изкрещя Хейс.

— Знаеш ли колко пъти съм го правил от името на американското правителство? — попита Стоун и направи крачка напред.

— Нокс, за бога!

— Трябваше да му дадеш онзи медал — въздъхна с престорено съжаление агентът.

— Ще ти дам проклетия медал, Кар! — изкрещя неистово Хейс. — Твой е!

Нокс се настани на стола му и поклати глава.

— Постъпил си гадно, Хейс. Не е трябвало да го лишаваш от медала само защото е отказал да изпълни поредната ти налудничава заповед и е спасил живота на хората в онова виетнамско село.

— Вече си давам сметка. Съжалявам! Не биваше да издавам онази заповед.

Стоун се изправи пред него и го огледа от горе на долу с очевидното намерение да потърси подходящо място за фаталния удар.

— Не биваше да идваш и в затвора — въздъхна Нокс. — Не биваше да сключваш сделка с онзи директор маниак да ме задържи там завинаги само защото съм разкрил истината.

Стоун вдигна ножа и го опря в гърлото на Хейс.

— Близо четирийсет години мечтая за този момент, Мак — каза той.

— Нокс, умолявам те! — панически изпищя генералът. — Съжалявам за онова, което се случи в затвора! Не трябваше да те оставям там! За бога, Нокс, кажи му да спре!