Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

Поведоха ги надолу по стълбите. Прекосиха множество коридори и навлязоха в тесен наклонен пасаж. Не след дълго в ноздрите ги удари тръпчивата миризма на влажна пръст и мокри камъни.

Под светлината в дъното на пасажа се очерта фигурата на мъж.

Хауард Тайри беше облечен в черно и изглеждаше по-малко самодоволен от обикновено.

— Виждам, че днешното посещение те е накарало да се замислиш — обади се Стоун.

— Как смееш да… — кресна Тайри, но Нокс хладно го прекъсна:

— Маклин Хейс е обект на вътрешно разследване вече цяла година. По подозрения за психически отклонения. Поставен е под постоянно наблюдение, което означава, че ги е довел тук. При теб, глупако.

— Мамка му! — изруга Тайри.

— Най-разумно е да се предадеш, директоре — рече Стоун. — Играта свърши.

На лицето на Тайри се появи жестока усмивка.

— Въпреки че са федерални ченгета, те не са всесилни — каза той. — Не познават нито околността, нито методите ни. А сега мърдайте!

Получил силен удар в гърба, Стоун пое напред.

Пасажът беше все така наклонен. По стените се появи мъх, влажната миризма ставаше все по-натрапчива. Най-накрая стигнаха до солидна метална врата. Джордж я отключи и продължиха напред. Няколко минути по-късно пред очите им се появи още една врата, незаключена. Отвъд нея беше минната галерия. Заповядаха им да спрат и един от надзирателите изчезна в някакво отклонение.

Стоун бавно се огледа. Тунелът беше дълъг, с крепеж от дебели греди и метална мрежа на тавана. Същият като онзи, в който живееха змиите. Тази нощ отново беше в компанията на гърмящи змии, но двукраки. Обзе го чувство на клаустрофобия от тясната галерия, над която тежаха хиляди тонове скална маса, а и самият затвор. Не беше сигурен, че тук ще се почувства по-добре, отколкото в килията.

Май няма особена разлика, помисли си той.

Разсъжденията му бяха прекъснати от появата на надзирателя, до когото пристъпваше слабичка фигура.

— Аби! — извика той.

В гърдите му се надигна неудържим гняв. Под светлината на фенерчетата ясно се виждаха синините по лицето й.

Стоун се спусна към Тайри, но бързо го укротиха. С оковани на гърба ръце не можеше да направи нищо.

— Ще те убия! — обеща на Тайри той. Тихо, но заплашително.

— Май ще стане обратното — спокойно отвърна директорът на затвора.

Продължиха напред. Аби крачеше редом със Стоун, а Нокс любопитно протягаше шия след тях.

— Какво се случи, Аби? — прошепна Стоун.

— Отвлякоха ме от дома. Може би са убили човека на Тайри. Не знам, не съм сигурна…

— А защо са го направили?

— Най-вероятно заради Дани.

— Значи и той е замесен?

Тя изхлипа и кимна.

Стоун понечи да каже още нещо, но една палка се стовари върху гърба му.

— Край на разговорите! — изръмжа надзирателят.

Скоро изгуби представа за времето. Тук, в недрата на планината, минутите се превръщаха в часовете. Не можеше да си представи, че ще прекара остатъка от живота си на колене и лакти, копаейки с нокти твърдата скала. Копаейки гроба си.