Следотърсача

— Придържам се о брега, сър, с надеждата да отминем неприятелския кораб, без той да ни забележи, защото предполагам, че се намира някъде откъм подветрената страна.

— Да, да, звучи правдоподобно и дано излезе както казваш. Тук, предполагам, няма подводно течение, нали?

— Сега сме откъм наветрената страна — с усмивка отвърна Джаспър — но би трябвало да се съгласите, мастър Кап, че силното подводно течение понякога помага на котвата. И именно на него дължим сега живота си.

— Френски дивотии — избоботи Кап, без да се смущава, че Джаспър може да го чуе. — Дай ми на мен едно честно, открито англо-американско течение, дето можеш да го видиш от борда на кораба, ако изобщо е нужно да има течение, а не такова като това, дето се крие под водата, че нито можеш да го видиш, нито да го почувстваш. И ако трябва да си говорим открито, нашето неотдавнашно спасение не беше нищо друго освен един предварително замислен трик.

— Но сега поне ще имаме чудесна възможност да огледаме неприятелския пост на Ниагара, братко Кап, защото ми се струва, че това насреща е именно той — намеси се сержантът. — Ще трябва здравата да си отваряме очите и в същото време да не забравяме, че се намираме почти под самия нос на неприятеля.

Този съвет на сержанта се оказа излишен, защото всички бяха достатъчно любопитни да видят това населено с хора местенце, скрито сред величавата пустинна природа, за да става нужда от подканяне. Вихърът задуха по-силно и понесе кутера с още по-голяма скорост, а когато наближиха реката, Джаспър завъртя кормилото и насочи кораба почти към самото устие на големия пролив, който тук наричат „река“. Поривите на вятъра донасяха през откритите места на брега глух далечен тътен, който наподобяваше басовите звуци на гигантски орган, и от време на време сякаш разтърсваше цялата земя.