Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Оцу, неподозираща присъствието му, направи няколко крачки извън портата. Обърна се и видя, че Джотаро се навежда и взема нещо от земята.
— Джотаро, какво правиш, за бога? Побързай!
— Чакай! — извика той развълнувано. — Виж това!
— Само мръсен стар парцал! За какво ти е?
— Той е на Мусаши.
— На Мусаши ли? — ахна тя и се затича назад към него.
— Да, негово е — отвърна Джотаро, като хвана кърпата за ъглите, за да може тя да я види. — Спомням си я. От къщата на вдовицата, където отседнахме в Нара е. Виж тук — оцветена е с шарки като кленов лист и буквата „Лин“. Това е името на собственика на тамошната гостилница.
— Мислиш ли, че Мусаши е бил точно тук? — извика Оцу, оглеждайки се обезумяла наоколо.
Джотаро се изпъна почти на височината на момичето и с все сила изкрещя:
— Сенсей!
В горичката нещо прошумоля. Оцу се сепна, обърна се рязко и се втурна към дърветата. Момчето я последва.
— Къде отиваш? — извика то.
— Мусаши току-що избяга!
— Накъде?
— Натам.
— Не го виждам.
— Ето там, между дърветата.
Тя зърна силуета на Мусаши, но мигновената й радост веднага беше помрачена, като забеляза как рязко увеличава той разстоянието помежду им. Завтече се след него с цялата сила, на която бяха способни нозете й. Джотаро тичаше с нея, без сериозно да й вярва, че е видяла Мусаши.
— Грешиш! — извика той. — Сигурно е бил някой друг. Защо Мусаши ще бяга?
— Гледай!
— Къде?
— Там! — тя си пое дълбоко дъх и като напрегна до край гласа си, изкрещя: — Му-са-ши! — но едва безумният вик излезе от устата й, се спъна и падна. Докато Джотаро й помагаше да стане, тя проплака: — Защо не му извикаш и ти? Викни го! Викни го!
Вместо да направи каквото тя каза, той ужасен замръзна и се вторачи в лицето й. Беше виждал това лице и преди, с неговите кръвясали очи, тънки като игла вежди, восъчен нос и челюст. Беше лицето на маската! Маската на лудата, която вдовицата от Нара му даде. Лицето на Оцу нямаше нейната чудато изкривена уста, но иначе приликата бе пълна. Бързо отдръпна ръце и отстъпи уплашен.
Оцу продължи да нарежда:
— Не трябва да се предаваме! Той никога няма да се върне, ако го оставим да избяга сега! Викни го! Накарай го да се върне!
Нещо отвътре възпираше Джотаро, но изражението на Оцу му подсказа, че е безсмислено да я убеждава. Двамата отново се затичаха и той също почна да крещи с все сили.
От другата страна на горите имаше нисък хълм, в подножието на който минаваше задният път от Цукигазе към Ига.
— Ето го Мусаши! — извика Джотаро.
Щом стигна до пътя, той можа да види ясно своя учител, но Мусаши беше вече много далече от тях, за да чуе виковете им.
Оцу и Джотаро тичаха, докато ги държаха краката, крещяха до прегракване. Виковете им ехтяха над полетата. В края на долината изгубиха от поглед Мусаши, който тичаше право към гъсто обраслите предпланини.
Двамата спряха и останаха там, отчаяни като изоставени деца. Белите облаци се разстилаха в празнотата над тях, а ромонът на потока усилваше самотата им.
— Той е луд! Той не е на себе си! Как може да ме изостави по такъв начин? — проплака Джотаро и удари с крак в земята.
Оцу се облегна на един голям кестен и даде воля на сълзите си. Дори огромната й любов към Мусаши — любов, за която би пожертвала всичко — беше неспособна да го задържи. Чувстваше се озадачена, съкрушена и сърдита. Знаеше неговите цели в живота, както и защо я избягва. Разбра го от онзи ден на моста Ханада. И все пак не можеше да схване защо той я смята за препятствие по пътя към голямата си цел. С какво нейното присъствие би попречило на призванието му?
Или всичко е само оправдание? Не е ли истинската причина в това, че той не я харесва достатъчно? Това сигурно би имало повече смисъл. И все пак… и все пак… Оцу беше започнала да разбира Мусаши, когато го видя вързан за дървото в Шиподжи. Не й се вярваше да е някой, който ще излъже жена. Ако не се интересуваше от нея, би й го казал, но всъщност на моста Ханада той й призна, че много я харесва. Тя с тъга си припомни сега думите му.
Тъй като беше сираче, известна студенина я възпираше да вярва на много хора, но щом веднъж се довереше някому, напълно разчиташе на него. В мига чувстваше, че няма друг освен Мусаши, заради който си струва да живее и който да заслужава да му се вярва. Измяната на Матахачи й беше за урок — и то от най-горчивите — колко предпазливо трябва да е едно момиче в преценката си за мъжете. Но Мусаши бе различен от Матахачи. Тя не само му беше посветила живота си, но и бе решила никога да не съжалява за това.