Мусаши

— Разбира се, че е всичко.

— Странно. Не разбирам защо се разплака само от това, че някакъв твой съселянин се е появил тук.

— Толкова много ли плаках?

— Как за мен помниш всичко, като забравяш ти самата какво си правила? Както и да е, сигурно съм бил доста уплашен. Ако ставаше въпрос само за четирима обикновени мъже срещу моя учител, не бих се притеснявал, обаче казват, че всичките били майстори. Като чух флейтата, си спомних, че си тук в крепостта и си помислих, че може би ако се извиня на негово височество…

— Ако ти си ме чул да свиря, Мусаши трябва също да ме е чул. Може дори да е познал, че съм аз. — Гласът й омекна. — Докато свирех, мислех за него.

— Не разбирам какво значение има това. Както и да е, по звука на флейтата намерих къде си.

— И страхотно зрелище беше — влетяваш в къщата и крещиш за „сражение“ някъде. Негово височество доста се стресна.

— Но той е добър човек. Като му казах, че съм убил Кишу, не се ядоса като другите.

Сетила се изведнъж, че губи време, Оцу забърза към портата.

— Може да говорим по-късно — каза тя. — Сега имаме по-важна работа. Трябва да намерим Мусаши. Секишусай даже наруши принципите си и каза, че иска да се запознае с човека, който е извършил това, за което разказваш.

Оцу изглеждаше свежа като цвете. Яркото слънце на ранното лято придаваше на бузите й блясъка на зреещ плод. Тя помириса младите листа и усети тяхното ухание да изпълва дробовете й.

Мусаши, скрит между дърветата, я гледаше втренчено, учуден от здравия й вид. Тази Оцу, която виждаше сега, беше много различна от момичето, което седеше унило на терасата в Шиподжи и наблюдаваше света с равнодушни очи. Тогава Оцу нямаше кого да обича. Или поне любовта, която изпитваше, беше мъглява и трудно определима. Като дете тя беше чувствителна, смутена и някак обидена от това, че е сирак.

Опознаването на Мусаши и възхищението й от него породи любовта, която живееше сега в нея и осмисляше съществуването й. През дългата година на скитане и търсене тялото и духът й бяха придобили смелостта да посрещнат всяко предизвикателство на съдбата.

Доловил бързо новата жизненост на Оцу и колко това я беше разхубавило, Мусаши изгаряше от желание да я отведе някъде насаме и да й каже всичко — как копнее за нея, как му е необходима физически. Искаше да разкрие стаената в коравото му сърце уязвимост; искаше да оттегли думите, които издълба на моста Ханада. Далече от чужди очи той би й показал колко нежен може да бъде. Би й казал, че изпитва към нея такава любов, каквато и тя към него. Можеше да я притисне в прегръдките си, да гали бузи в нейните, да изплаче сълзите си. Сега беше достатъчно силен, за да признае пред себе си, че тези чувства са истински.

Пак си припомни всичко, което Оцу му беше говорила преди и разбра колко жестоко и грозно от негова страна беше да отхвърли простата, искрена любов, която тя му предложи.

Беше нещастен, но все пак в него имаше нещо, което не можеше да се поддаде на тези чувства и което му казваше, че греши. В гърдите му живееха двама души — единият копнееше да се обади на Оцу, а другият му казваше, че е глупак. Не можеше да бъде сигурен кой от тях е истинската му същност. Докато обзет от нерешителност се взираше иззад дърветата, виждаше сякаш две пътеки — едната в светлина, а другата в мрак.