Сянката на Бога

Чувстваше се странно да ги слуша, без да разбира нито дума… това го караше да обръща особено внимание на най-малките подробности, от което не съвсем ясно видимата сцена ставаше особено жива и добиваше сложен смисъл… Какво ли означава това? Ами това!

Всичко продължи четири минути, през които Марио изпи чаша кафе и изяде нещо.

Ласитър скърцаше със зъби, докато мъжете се шегуваха и пушеха. От време на време откъм сградата се разнасяше гръмогласен групов смях. Накрая всички станаха и един по един се прегърнаха. Малко след това Марио излезе, качи се на камиона, намигна и потегли.

Следващият знак по пътя им съобщаваше, че вече са в Словения. Когато го видя, Ласитър поздрави Марио с вдигнат палец. Марио се засмя и сви скромно рамене: „Е, какво пък толкова.“

Пътят се виеше успоредно с малка река, която бе прорязала долина в планините. От двете страни имаше лозя и овощни градини, а над главите им бяха надвиснали варовикови скали. Беше навалял около пръст пресен сняг. Околността създаваше впечатлението за просперитет. На кръстопътищата имаше указателни табели с надписи на латиница, но имената бяха непроизносими: Ajdovscina, Postojna, Vrhnika, Kranj. Единственият град, който беше чувал, бе столицата, в която отиваха — Любляна.

Отне им час и половина да стигнат дотам и то стана някак си изведнъж. Нямаше никакви предградия, само един красив град в центъра на прекрасна страна. Марио спря пред някаква жп гара и се обърна към Ласитър: „Лууб-яна“. За пръв път чуваше как се произнася името.

Ласитър стисна ръката му и вече се готвеше да слиза, когато италианецът го докосна по ръкава. Хвана материята на работния комбинезон между палеца и показалеца си и каза нещо, което сигурно се превеждаше като „Искам си го обратно“. Силно изненадан, Ласитър обърна длани към покрива. После кръстоса ръце в скута си и трескаво погледна на едната и на другата страна.

Стана ясно — нямаше панталони. Марио се засмя, включи на скорост и го откара на нещо, което приличаше на неделен пазар в Стария град. Макар на повечето сергии да се предлагаха храни и зеленчуци, имаше и няколко, на които бяха подредени дрехи. Ласитър си избра чифт джинси с неговия размер и тениска, на която пишеше: „I love Ljubljana“.

Преоблече се в задната част на камиона. И след като се сбогува с Марио, слезе пред Гранд Хотел.

— Arrivederci! — каза Ласитър.

— Бай, бейби — отговори Марио и ухилен до уши, потегли.

Администраторът на рецепцията беше плешив мъж с тънки мустачки и яркочервен нос. Ласитър поиска стая, при което мъжът отривисто кимна.

— Паспорт?

— Съжалявам. Утре ще си извадя нов.

Служителят го погледна в лицето и загрижено се намръщи.