Триумфът на червилата
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Триумфът на червилата». Краткое содержание книги:
Героините в новия й брилянтен роман „Триумфът на червилата“ — Уенди, Нико и Виктори — са Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, но след десет години. Днес те вече не търсят своя Тузар, а сами се превръщат в него. Три способни и властни дами в мъжкия свят на бизнеса, устремени към върха му — със своите амбиции, възходи и падения, тайни желания, морални дилеми. Три „мъжки момичета“, които са и нежни, и чувствителни, понякога раними, но винаги оцеляват…
Три силни жени, които знаят, че всеки триумф има своята цена…
А ТЕ ВИНАГИ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ!
Ала неизвестно защо я зачовърка мисълта, че е нещо много по-лошо.
(Единственото по-лошо би могло да се е случило нещо с децата! Моля те, Господи, не! Не и това!)
Започна да набира телефонните им номера още в мига, в който колесникът на самолета се спусна и докосна пистата на летище „Кенеди“. Беше 20:03 ч.
Все така никакъв отговор. Отникъде.
Това изобщо не беше нормално. Усети, че се задушава, докато прибираше багажа си и вървеше по дългата, виеща се пътека към митницата. Единственото, за което беше в състояние да мисли, бе как да се прибере по-скоро вкъщи.
— Нещо за деклариране? — попита я митничарят, докато оглеждаше паспорта й.
— Не — отговори усмихнато тя. „Само ми позволете да се махна по-бързо оттук!“
Митничарят я изгледа и написа върху митническата й декларация цифрата 1, след което я огради с кръг. Мамка му и хиляди пъти мамка му! Това означаваше, че трябва да я претърсят! От къде на къде ще се отнасят така само към жените, които пътуват сами? Все едно целият свят е решил да ги накаже!
На изхода я очакваше жена в митничарска униформа. Поредният лош знак. Това означаваше, че по някаква, известна само на тях причина бяха нарочили нея — нея, моля ви се! — за потенциален престъпник (каквато тя отчасти беше, нали така, защото бе изоставила съпруга и децата си, за да се посвети на своята бляскава и вече вероятно напълно безсмислена кариера). Точно затова им трябваше и жена в униформа — за да извърши обстойно претърсване на всички телесни кухини. Никой не и вярваше, когато разказваше на хората за тази специфична митническа процедура — но Уенди беше пропътувала достатъчно, за да знае за какво става въпрос.
Значи наистина са я заподозрели като престъпник. Може би като трафикант на наркотици. Защото светът очевидно все още не можеше да си представи, че жена, която пътува сама, може да бъде нещо друго, освен муле.
Очите й инстинктивно зашариха наляво и надясно в търсене на път за бягство (въпреки че не беше направила нищо лошо или поне нищо незаконно!), но после, точно преди да успее да побегне, жената митничар (Уенди я нарече за себе си „агент Коуди“), се приближи към нея и протегна ръка.
— Мога ли да видя митническата ви декларация, моля? — Това беше заповед, а не въпрос.
— Разбира се — отвърна Уенди и притеснено премести куфарчето си от едната ръка в другата.
Агент Коуди разгледа митническата й декларация, след което отсече:
— Елате с мен, ако обичате!
Уенди я последва към дълга маса, чувствайки се напълно гола — сякаш я бяха съблекли и я бяха накарали да се разхожда пред тълпа непознати.
— Какъв беше характерът на вашето пътуване? — попита агент Коуди.
— Бизнес — отговори твърдо Уенди, давайки си сметка, че устата й започва да пресъхва.
— И какъв е характерът на вашия бизнес? — попита агент Коуди, като същевременно вдигна куфарчето й на масата и започна да ровичка в него.
— Аз съм филмов продуцент… Всъщност, аз съм президент на една филмова компания. Току-що се връщам от снимки…
— Какъв е филмът?
— Нарича се „Парцаливите пилигрими“.
— „Парцаливите пилигрими“ ли? Не съм чувала за него.
— Да, защото все още го снимаме… излиза на Коледа — отвърна с извинителен тон Уенди.
Приближи се още един агент. Мъж, в средата на четиридесетте, метър и осемдесет. Устните му приличаха на две успоредни чертички. Сега вече я бяха обкръжили отвсякъде. Уенди започна да се поти.
— Чувал ли си някога за филм на име „Парцаливите пилигрими“? — обърна се към колегата си агент Коуди.
— Не — отговориха Чертичките.
— Тази тук казва, че е филмов продуцент — обясни агент Коуди, докато вадеше козметичната й чантичка, след което я подхвърли на колегата си. Чертичките дръпнаха ципа и погледнаха вътре. После извадиха оттам четка за зъби, която беше толкова стара, че косъмчетата й се бяха разчекнали като безжизнени пръсти.
— Имате ли… хммм… имате ли нещо против да се обадя на децата си? — осмели се да попита Уенди.
— Имаме — отсече агент Коуди.
— Какво?!
— Никакви телефонни обаждания в района на митницата!