Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
— Това е отчаян ход — заяви тя. — Освен това той ме плаши.
— Тръпки ме побиват от него — каза Мери.
— Оръженосецът му е красив като картинка — каза Елиса.
Кейтлин се изчерви. За щастие, останалите не гледаха към нея.
Торн искаше да научи повече. Щеше му се приятелят му на Скалата да не беше тъй сдържан. Докато тичаше през гората в гаснещата светлина, той повика няколко птици от небето. Пред него се извисяваха високи хребети. Спускането от северната страна никога не беше тъй стръмно, както пътят нагоре и той се изкачваше все по-високо и по-високо в планината. Дърветата се разредиха, а на открито той се движеше по-бързо.
Двойка гарвани се спуснаха към юмруците му като ястреби към рицар. Той им заговори, загнезди съобщения в мъдрите им глави и ги прати в крепостта. Никой не подозираше гарваните. Те се издигнаха над него и се зареяха на югоизток, а той се обърна, видя колко високо се е изкачил и огледа пущинака. В краката му — далеч, далеч в ниското — зърна боброви езерца, които искряха на последните слънчеви лъчи. Потокът, който ги свързваше, се виеше като сребърна нишка, тук-там видима сред преплетения вътък на дърветата.
Торн се обърна и се изкачи още по-високо. Пътеката сега беше по-стръмна и нямаше как да върви толкова бързо. Наложи му се да използва дългите си силни ръце, за да се придърпва от дърво до дърво, а до него потокът потече отвесно надолу, каскада след каскада. Най-после магьосникът преодоля една гладка скала и мощно се изтегли до върха, като пъхтеше от усилието и разпери широко ръце, за да изтегли цялата тежест на огромното си тяло. Тридесет метра над главата му шумеше водопад и се изливаше в дълбокото черно езеро в краката му. Пръските го измокриха, а той се наведе и жадно отпи от вълшебната вода.
На повърхността ѝ изникна глава, на по-малко от една ръка разстояние от него, и той се стресна.
„Кой пие от езерото ми?“
Не се чу нито звук, думите просто изникнаха в съзнанието му.
— Наричат ме Торн — каза той.
Безмълвното създание се надигна от езерото, а по тялото му се стичаше черна вода. Докато се носеше към брега, ставаше все по-голямо и по-голямо. Кожата му беше катраненочерна и блестеше като обсидиан. Наближаваше бързо и все пак изглеждаше съвършено застинало, сякаш единствено периферното зрение би могло да долови придвижването му. Когато се показа напълно, Торн установи, че е два пъти по-нисък от него. Това беше лъскав, черен каменен трол, без лице, очи или уста.
„Не те познавам.“
— Аз пък съм чувал за теб — отвърна магьосникът. — И се нуждая от съюзници. Казват, че себеподобните ти са страховити воини.
„Усещам силата ти. Не е никак малко.“
— Аз пък усещам бързината и силата ти. И те не са за подценяване — кимна Торн.
„Стига приказки. Какво ИСКАШ?“
Викът в мислите му почти свали Торн на колене.
— Искам една дузина от твоя народ да ми станат телохранители. Войници.
Гладкото чудовище отметна глава назад и се изсмя — в крайна сметка се оказа, че има уста, пълна с хищни зъби. Каменното му лице — ако беше от камък — се стичаше като вода.
„Ние не служим никому.“
Ако все още можеше, Торн щеше да се усмихне. Вместо това направи обвързваща магия, като в същия миг издигна щит около съзнанието си, за да го предпази от вика, който със сигурност щеше да последва.
Тролът застина. После изкрещя, зъбите му изтрещяха като камъни в прелял поток, а от гладките му ръце изникнаха длани с дълги нокти, които посегнаха към Торн. Магьосникът не помръдна, а мрежата на волята му, изтъкана от искрящи зелени нишки, се спусна върху страшилището и се затегна. Всичко приключи много бързо.
„Ще посека и теб, и себеподобните ти по начин, твърде ужасяващ, да се побере в ума ти.“
Торн се обърна.
— Нищо подобно — отвърна той. — А сега се подчини. Трябва да намерим и други като теб, а и ни чака дълга нощ.
Тролът се мяташе в оковите си като вълк в клетка. После закрещя и гласът му отекна из пущинака като камбана.
Торн поклати леко глава.
— Подчини се — повтори той и подсили оковите още малко. Зловещото създание му се опъна, наклони цялото си тяло към него и показа ужасяващите черни зъби в черната си паст. Или пък му пораснаха нови.
На Торн му се струваше, че се бори с дете — силно, но все пак дете. Волята му се стовари върху трола и неговата рухна. Такъв беше законът на Дивото. Не му беше трудно да намери останалите. Втория покори по-лесно, отколкото първия, но седмият го затрудни много повече от шестия. До залез-слънце го следваха цял отряд могъщи създания, а той се чувстваше като мъж, вдигнал нещо толкова тежко, че вече не може да помести ръце. Седна в едно тясно сухо дере и се заслуша във вятъра, а безизразните тролове наклякаха около него.