Заразата

Почеркът ѝ беше разтреперан и някак детински. Бе писала с червено мастило също като подчертаното в кухненската Библия.

— „На моя прескъп Бенджамин и скъпата ми Хейли“ — зачете той.

— Недей — прекъсна го Нора. — Не го чети. Не е за нас.

Беше права. Еф огледа страницата за по-съществена информация…

— Децата са със сестрата на бащата, в Джърси, в безопасност… — Продължи надолу до последния пасаж и им прочете само това: — „Толкова съжалявам, Ансел… този ключ, който държа, не мога да използвам… вече зная, че Бог те е прокълнал, за да накаже мен, отхвърлил ни е и двамата сме прокълнати. Ако моята смърт ще изцери душата ти, нека Той да я има…“

Нора се наведе, посегна за ключа и издърпа окървавената връзка от безжизнените пръсти на Ан-Мари.

— Така… къде е той?

В този момент чуха гърлен стон, който почти можеше да мине за ръмжене. Беше животински, гърлен, онзи излизащ дълбоко от гърлото рев, който може да издаде същество с нечовешки глас. И идваше отвън.

Еф отиде до прозореца. Погледна към задния двор и видя големия сайвант.

Излязоха мълчаливо в двора и застанаха пред стегнатите с верига врати на сайванта. Вслушаха се.

Стържене отвътре. Гърлени звуци, тихи и задавени.

После вратите изтрещяха. Нещо се блъсна в тях. Изпитваше веригата.

Нора държеше ключа. Погледна да види дали някой друг го иска, след което сама пристъпи към веригата, пъхна ключа в катинара и плахо го завъртя. Ключалката изщрака и веригата се освободи.

Вътре — тишина. Нора повдигна катинара от халките, Сетракян и Еф стояха готови зад нея — старият мъж вадеше сребърната сабя от дървената ѝ ножница. Тя започна да развива веригата. Промушваше я през дървените дръжки… очакваше всеки момент вратите с трясък да се разтворят…

Но нищо не се случи. Нора издърпа последната намотка и отстъпи назад. Двамата с Еф включила ултравиолетовите лампи. Старецът беше преградил вратите с насоченото напред оръжие, тъй че Еф вдиша за кураж, пресегна се за дръжките и отвори.

Вътре беше тъмно. Единственото прозорче беше затулено с нещо, а отварящите се навън врати блокираха повечето светлина, която идваше от верандата на къщата.

Изтекоха няколко бездиханни мига, докато различат очертанията на нещо, присвито в тъмното.

Сетракян пристъпи напред и се спря на две крачки от отворената врата. Като че ли показваше сребърното си оръжие на обитателя на сайванта.

Съществото нападна. Връхлетя с бяг към Сетракян, скочи към него и старият мъж бе готов със сабята си… но тогава веригата на нашийника се изпъна и рязко дръпна съществото назад.

Сега го видяха. Видяха лицето му. Хилеше се и венците му бяха толкова бели, че в началото им се стори, че оголените зъби продължават чак догоре и в челюстта. Устните му бяха побелели от жажда, а онова, което бе останало от косата му, бе побеляло при корените. Стоеше присвито на четири крака върху ложе от пръст, със здраво стегнат метален нашийник около врата, впит в плътта му.