Върховното кралство [Наследникът]

— Време за какво?

— Да се откажете от това нападение.

Принцът се изправи.

— Да се откажа? Но защо?

— Защото тази атака е рискована. Твърде рискована.

— Твърде?

— Може би.

— Не мисля, че е така, рицарю. Според мен това нападение има големи шансове да успее. Планът ни за атака е дързък, но е добър. Войските ни са добре обучени и добре командвани. А и ще имаме на наша страна ефекта на изненадата.

Лорн знаеше, че Ирдел не престава да си повтаря това, което току-що беше казал. За да се увери и успокои, принцът продължаваше да събира всички аргументи, способни да убедят разума му. Истински аргументи. Солидни. Но те не успяваха да заглушат предупрежденията, които интуицията му шепнеше.

— Вие се съмнявате — каза Лорн.

— Кой на мое място не би се съмнявал? Вие?

— Съмнявам се също като вас, принце. И също като вас мисля, че да се даде заповед за тази атака, означава да се поеме ненужен риск. Не си струва този риск и вие го знаете много добре.

Ирдел се напрегна.

— С какво право?

— С правото, че утре аз ще бъда там с моите войници и ще участвам в нападението над Змиите. И ако желанието ми е да умра и да видя как моите хора падат, имам правото да се уверя, че това няма да се случи, за да бъде задоволен нечий каприз.

— Каприз? Наистина ли мислите, че взех решение за това нападение от каприз? — попита Ирдел с глас, треперещ от гняв.

Лорн си даде сметка, че беше отишъл твърде далеч и съжали.

— Не — призна той. — Думата беше прекалено силна. Моля да приемете извиненията ми.

Ирдел въздъхна и се отпусна в едно кресло.

— Приемам ги — каза той. — И двамата сме уморени. Искате ли да сипете по малко вино и на двама ни?

Останките от вечерята още не бяха вдигнати. Лорн намери две достатъчно чисти чаши и малко вино на дъното на една бутилка.

— Благодаря — каза Ирдел, като взе чашата, която Лорн му подаде. — Седнете, рицарю.

Лорн седна и двамата се чукнаха.

— За победата? — предложи Ирдел.

— За победата.

Пиха, после за миг останаха мълчаливи.

— Смятате, че съм взел решение за това нападение, воден от погрешни подбуди, нали? — попита Ирдел.

Лорн го погледна, но не отговори.

— Разбира се — продължи Ирдел отчаяно. — Както всички останали… Няма ли поне един човек в цялото Върховно кралство, който да ми се довери малко от малко?

И наистина всички си бяха помислили едно и също, когато седмица по-рано кралицата беше известила за пристигането си. Официално ставаше дума просто за учтиво посещение, малка отбивка по пътя към Ансгорн, където кралицата и свитата ѝ отиваха за сватбата на Алисия дьо Лоранс с херцог Ериан. Но кой ли можеше искрено да повярва в това? Всеки знаеше, че тя не е доволна от начина, по който принц Ирдел ръководи обсадата на Арканте. Че търпението ѝ се беше изчерпало. Дали смяташе да използва властта си, за да ускори нещата? Дали идваше, за да подтикне Ирдел към по-решителни действия? Или пък имаше намерението да му отнеме командването?

Лорн погледна Ирдел в очите.

— Независимо дали атаката утре ще успее, или ще се провали — каза той, — всички ще кажат, че вие сте дали заповедта, за да се отличите и да разубедите кралицата в нейното неодобрение към вас.