Върховното кралство [Наследникът]

Мислеше за този оникс, за който Леня беше поела толкова рискове, за да го донесе дотук и за който разбираше — със сигурност, която не можеше да си обясни, — че наистина е красял дръжката на Меча на кралете. Колко ли хора бяха заплатили с живота си за него? Десетки, като не се брояха спътниците на Леня и монасите рицари от командерията „Гилдер“. Доказваше ли обаче този камък, че бунтовниците от планините Галаар притежават меча? Не и абсолютно категорично. Може би бунтовниците бяха притежавали само камъка. Може би твърдяха, че са намерили Меча на кралете с цел най-накрая да бъдат чути. Или да получат с хитрост една част от двеста и петдесетте хиляди златни лангри, които искаха. Доста кратковременен план, със сигурност. И рискован. Но Леня ясно беше казала, че положението на бунтовниците е безнадеждно. Несъмнено бяха готови на всичко.

Дори да компрометират Върховното кралство, чиито отношения с Иргаард и така бяха напълно развалени. Дори да рискуват да го въвлекат във война…

Лорн бе принуден да седне на леглото.

Продължаваше да се чувства зле, тъй като неговата част от Тъмнината не можеше да свикне с мястото, където се намираше. От всички противници на Дракона на мрака Драконът на светлината и на познанието беше — справедливо — най-ожесточеният. Изложен на защитните заклинания на Ейрал, Лорн се чувстваше потиснат, следен, заплашен. Дишаше мъчително. Беше му ту топло, ту студено, а отвратителният вкус на черна жлъч не изчезваше. Учудваше се, че не беше изпитал нищо подобно в Ориал, който Бдителните кули пазеха от Тъмнината. Но там бялата магия отслабваше Тъмнината. А тук воюваше с нея.