Заговор [bg]

— Вид маймуна — обясни той. — Д-р Рихтер има винаги няколко на разположение за изследванията на очния херпес, които прави.

Мариса кимна. Погледна отново лабораторните стойности и си отбеляза, че пациентът има нисък брой бели кръвни телца, ниска скорост на утаяване на еритроцити и ниско ниво на тромбоцити. Другите стойности показваха чернодробна и бъбречна недостатъчност. Дори ЕКГ-то сочеше слаба абнормалност. Човекът беше с вирусно заболяване.

Тя остави картона на плота.

— Готова ли сте? — погледна я д-р Наварес.

Макар да кимна, което трябваше да означава „да“, тя предпочиташе да отложи срещата с пациентите. Не се самозаблуждаваше, че може да открие нещо, до този момент пропуснато, но важно, някакъв физически симптом, и така да разкрие мистерията. Визитацията й щеше да е истински театър, и, за съжаление, рисковано мероприятие. Тя неохотно последва д-р Наварес.

Двамата влязоха в интензивното отделение с характерните монитори, свързани към сложни електронни уреди. Пациентите бяха неподвижни жертви, омотани с мрежа от жици и пластмасови тръбички. Във въздуха се носеше миризма на спирт, съпроводена от звука на респираторните и кардиологични монитори. Забелязваше се също така голямо оживление на сестри.

— Изолирахме д-р Рихтер в тази странична стая. — Д-р Наварес спря пред една затворена врата. Вляво от вратата имаше прозорец и като надникна, Мариса видя пациента. Както останалите в отделението, той лежеше под навес от бутилки и тръби за интравенозно вливане.

Зад него имаше тръба с катоден лъч с непрекъсната графика на електрокардиограма върху екрана.

— Мисля, че ще е по-добре да облечете халат и да си сложете маска — обади се д-р Наварес. — Спазваме предписанията за изолация на всички пациенти по очевидни причини.

— Разбира се — кимна Мариса, опитвайки се да не звучи прекалено нетърпеливо. Ако имаше избор, щеше да скочи в пластмасов скафандър. Тя облече халат, сложи си шапка и маска, смени обувките, дори надяна гумени ръкавици. Д-р Наварес стори същото.

Без да осъзнава, Мариса задиша плитко, докато гледаше към пациента, който, казано направо, приличаше на пътник. Косата му беше пепелива, очите — хлътнали, кожата — отпусната. На дясната скула личеше охлузване; устните му бяха сухи, а на предните зъби се виждаше кръв. Когато погледна нещастния човек, тя си помисли, че изобщо не знае какво да прави; макар да се чувстваше задължена да направи нещо в присъствието на д-р Наварес, който следеше всяко нейно движение.

— Как се чувствате? — Знаеше, че това е тъп, саморазбиращ се въпрос още в момента, когато се изплъзна от устата й.