Дар за бурята [bg]

Паркира пред къщата на Енграси и остана седнала в колата, за да се полюбува на златистата светлина, осветяваща прозорците отвътре, сякаш някакво малко слънце или вечно огнище горяха в сърцето на този дом. Погледна към облачното небе, започваше да се стъмва. През целия ден трябваше лампите в къщата да светят, но едва сега, когато навън видимо се бе смрачило, къщата се открояваше в пълния си блясък. Амая си спомняше, че понякога като дете, когато леля ѝ я пратеше да изхвърли боклука, обичаше да сяда на ниския зид край реката и да съзерцава осветената фасада, а щом Енграси я викнеше и най-сетне влезеше с премръзнали ръце и лице, усещането, че се връща у дома, я сгряваше така приятно, че играта се превърна в навик, в нещо като таоистки ритуал за удължаване на радостта от завръщането. Напоследък бе престанала да го прави, желанието да види Ибай я караше да бърза още от вратата и я тласкаше навътре с надеждата час по-скоро да го зърне, да го докосне, да го целуне, и възобновяването на тази красива и съкровена игра я накара да се замисли за почти нездравия начин, по който продължаваше да се вкопчва в тези неща, нещата, които я бяха спасили, бяха запазили здрав разума ѝ, но които сега може би вече бе време да остави окончателно в миналото. Слезе от колата и пристъпи прага.

Още преди да е съблякла палтото си, влезе в дневната, където леля ѝ събираше тестето и спечелените от поредната ръка карти при обичайната игра на веселата женска дружинка. Джеймс държеше разсеяно някаква книга, но не я четеше, а наблюдаваше Ибай, настанен в столчето си върху дивана. Амая седна до мъжа си, хвана ръката му и каза:

— Наистина съжалявам, нещата се усложниха и не успях да си дойда по-рано.

— Няма значение — отвърна той не особено убедено, докато се навеждаше да я целуне.

Едва тогава свали палтото, хвърли го на дивана и гушна Ибай.

— Ама цял ден е тичала напред-назад и много тъгуваше за детето. А на теб мъчно ли ти беше за нея? — прошепна тя, притискайки бебето, което в отговор се вкопчи здраво в косата ѝ и я дръпна болезнено. — Предполагам, че вече сте чули за случилото се в Дома на покойника тази сутрин…

— Да, момичетата ни разказаха. Голяма трагедия за това семейство, познавам ги отдавна, свестни хора, а да загубиш така едно детенце… — отвърна лелята и се приближи, за да погали Ибай по главата, — не ми се ще и да го помислям.

— Нормално е бащата да се побърка от мъка. Не знам аз как бих го понесъл — обади се Джеймс.

— Е, засега се води следствие и не мога да говоря за това, но днес следобед имах и други неща на главата. Както виждам, не е минавала още оттук, иначе веднага щяхте да ми кажете.

Двамата я погледнаха в очакване.

— Флора е в Елисондо. Рос ми се обади много изнервена, защото първото нещо, което направила сестра ни, било да отиде в пекарната и да развее байрака си там, както си я знаем, после ни съобщи, че щяла да остане няколко дни, за да организира погребение на Росарио.