Дар за бурята [bg]

— Дълго ли ще останеш, Флора? — попита Амая. — Предполагам, че покрай снимките за твоето предаване едва ли имаш много свободно време.

Флора седна зад бюрото и нагласи стола според ръста си, преди да отговори.

— Да, наистина съм много заета, но при създалите се обстоятелства… Реших да си взема няколко дни отпуск — каза тя и започна да подрежда бюрото. Рос стисна още по-здраво устни и Флора забеляза това. — Но мога и да удължа почивката си — добави разсеяно тя, примъквайки с крак кошчето по-близо до бюрото, за да хвърли в него цветните листчета за бележки, чаша за моливи, украсена с цветчета, и две-три химикалки с пискюлчета на върха, които явно бяха на Рос.

— О, би било чудесно. Леля много ще се зарадва да те види, като се отбиеш после през къщи. Но когато смяташ да идваш в пекарната, първо се обаждай, Флора. Рос има много работа, най-сетне успя да сключи онзи договор с френските супермаркети, който толкова ти се опъваше, и няма време да преподрежда това, което ти разместваш, между другото — каза Амая, навеждайки се към кошчето и връщайки предметите върху бюрото.

— Супермаркетите „Мартиниè“— прошепна Флора с горчивина.

— Oui[6]— отвърна Амая, усмихвайки се, сякаш ѝ беше много забавно.

Лицето на Флора издаваше унижението, което новината предизвика у нея, но въпреки това тя не се предаде.

— Аз свърших цялата работа по сближаването и установяването на контакти, преследвах ги повече от година…

— Е, да, но при първата среща с Рос договорът беше подписан — обяви тържествуващо Амая.

Флора се взираше в Рос, която, като че ли за да избяга от този поглед, отиде до кафеварката и се зае да приготвя чашите.

— Ще пиете ли кафе? — попита почти шепнешком.

— Аз да — каза Амая, без да отделя очи от по-голямата си сестра.

— Аз не — отвърна Флора. — Не искам да отнемам повече време на Рос, след като толкова много ѝ е провървяло — добави, ставайки. — Исках само да ви съобщя, че съм дошла да организирам погребението на ама.

Новината смути Амая. Не беше помисляла дори за погребение.

— Но… — поде тя.

— Да, знам, че няма да е официално и че на всички ни се иска да вярваме, че е успяла някак да излезе от реката и да се спаси, но истината е, че това е малко вероятно — каза Флора, гледайки Амая в очите. — Говорих със съдията от Памплона, натоварен със случая, той също е на мнение, че е подходящо да се направи погребение.

— Обаждала си се на съдията?

— Той ми се обади, доста очарователен мъж.

— Да, но…

— Какво „но“? — предизвика я Флора.

— Ами… — Амая преглътна, преди да отговори, и гласът ѝ прозвуча странно, — докато тялото не се появи, не можем да бъдем сигурни, че е мъртва.

— За бога, Амая! Възрастна жена, стояла обездвижена толкова време, не е имала никакъв шанс в реката. Ти сама видя дрехата, която извадиха от водата.

— Не знам… Във всеки случай официално тя не е мъртва.