Плажът [bg]

Ливън сграбчи вестника с трепереща ръка, а сърцето му подскочи в гърдите, когато погледна в смеещите се очи на дъщеря си. На снимката тя беше с бански костюм, вероятно беше направена преди два или три дни.

Ливън сгъна надлъжно вестника и настигна Марко и Барбара, която тъкмо питаше шофьора:

— Дълго ли ще пътуваме до хотела?

— Около час и половина и няма да ви струва нищо, господин и госпожо Макданиълс. Разноските са за сметка на „Уайли Принсес“ и аз ще бъда винаги на ваше разположение.

— Защо го правят?

Гласът на Марко омекна:

— Ами имайки предвид ситуацията, сър.

Той отвори вратите на колата и Ливън и Барбара се качиха. Лицето на жената се сгърчи, когато взе вестника, и се разплака, докато четеше статията. Седанът се вля плавно в уличното движение.

Понесе се по магистралата и Марко им заговори, докато гледаше в огледалото за обратно виждане. Попита ги любезно дали им е удобно, дали желаят да усили климатика, или да им пусне музика. Мислите на Ливън препускаха напред — първо да се регистрират в хотела, а след това веднага да отидат в полицията. През цялото време имаше чувството, че е бил ранен на бойното поле и жизненоважна част от тялото му, без която може би няма да оцелее, е била жестоко отрязана.

Най-после седанът намали скоростта и пое по частен път, ограден от двете страни с дървета с разцъфнали пурпурни цветове. Минаха покрай изкуствен водопад и спряха пред внушителния портал с навес на хотел „Уайли Принсес“.

От двете страни на колата Ливън видя фонтани, облицовани с плочки. От водата на единия се издигаха бронзови статуи на полинезийски воини с копия в ръце, а в другия плаваха конзоли, пълни с орхидеи.

Пикола в бели ризи и къси червени панталони забързаха към колата. Марко отвори вратата си и докато Ливън заобикаляше седана, за да помогне на Барб да слезе, чу да крещят името му от различни посоки.

Към входа на хотела тичаха хора — репортери с камери и микрофони.

Тичаха към тях.