Плажът [bg]

Докато чакаше мъжът от охраната да отиде в стаята на Ким и да се върне, за да докладва на управителя, в съзнанието му се блъскаха образи на дъщеря му — как лежи някъде пребита или в плен на някакъв маниак, който само един господ знае какво е замислил да й стори.

Времето минаваше, вероятно бяха изтекли само няколко минути, но Ливън си представяше как прелита над Тихия океан, изкачва тичешком стълбите на хотела и се втурва в стаята на Ким. И тогава я вижда заспала дълбоко, а телефонът върху нощното шкафче е изключен.

— Господин Макданиълс, обажда се охраната. Леглото е оправено. Вещите на дъщеря ви са в стаята и изглеждат непокътнати. Бихте ли желали да уведомим полицията?

— Да. Незабавно. Благодаря ви. Бихте ли ми продиктували името си буква по буква?

До него Барб дишаше тежко, лицето й блестеше от сълзи, пръстите й нервно подръпваха сплетената й на плитка посивяла коса, от която стърчаха измъкнати кичури. Страданието й беше очевидно и тя не го криеше. Съпругата му беше такава — човек винаги знаеше какво чувства.

— Колкото повече си мисля — заговори жената през сълзи, — толкова повече се убеждавам, че това е лъжа. Ако я е отвлякъл… щеше да иска пари, а той не ти е споменал за откуп, Ливън. Тогава… защо ще ни се обажда?

— Не зная, Барб. И за мен няма никакъв смисъл.

— Кое време е там?

— Десет и половина вечерта.

— Значи… няма я от осемнадесет часа! — поде Барб и изтри сълзите си с тениската му. — Може да е излязла на разходка с колата на някое хубаво момче — опита се да измисли някакво успокояващо обяснение. — Спукали са гума, а мобилните им телефони нямат обхват или нещо такова. Сигурно се е притеснила, че не се е явила на снимките. Знаеш каква е. Нищо чудно в момента да е заседнала някъде, бясна на себе си.