Смърт по сценарий [bg]

11

Дадох на Фелипе електронния си адрес и му казах да ми изпрати списък на всички присъствали в ресторанта.

— А двамата, които са закусвали с Рот и са си плюли на петите, преди да дойдат ченгетата, сложи най-отгоре в списъка — настоях аз.

Мислех да помоля Рафе да седне с някой от нашите художници, за да скицират портрета на помощника, но после реших, че ще е чиста загуба на време. Нямаше никакъв смисъл да разпространяваме портрет на млад пуерториканец, който прилича на половин милион мъже от Източен Уилямсбърг до Спениш Харлем.

Благодарих на Фелипе и насочих Кайли към изхода. Както и очаквах, нечестивата троица от мениджъри в "Реджънси" ни очакваше в коридора.

— В ресторанта има ли охранителни камери? — попитах аз, а мениджърът ме изгледа така, сякаш току-що бях попитал дали не шпионират гостите си в банята.

— Тук е хотел "Реджънси" — отвърна той. — Клиентите ни идват тук заради дискретността и зачитането на личното им пространство.

— А в сервизните помещения отзад? Не наглеждате ли кухненския персонал? — продължих аз.

— Правехме го, но… — започна той и погледна към главния готвач. — Етиен поиска да махнем охранителните камери, когато пое ръководството преди две години.

Широкоплещестият шеф махна с ръка в явен жест, че не съжалява за решението си.

— Това е обидно и смущава работата на персонала — каза той.

Предишният ми "аз" щеше да каже нещо от рода на: "Така можеш да плюеш в нечия буябес[5], ако са те ядосали", но обучението ми по добри маниери взе връх и вместо това казах само:

— Ще ни трябва списък на всички, които са работили тук тази сутрин.

— Добре — съгласи се главният готвач Етиен.

Оказа се, че не е чак толкова добре за онзи тип от корпоративния отдел.

— Това наистина ли е необходимо, детектив? Все пак става въпрос за сърдечен удар.

— Това е полицейско разследване — казах аз. — Двамата с партньора ми трябва да тръгваме. Ще говорим по-късно.

— Чакайте! — спря ни главният готвач. — Налага се да подготвим всичко за обяд. Колко още време ще е нужно за това… — поколеба се той и посочи към мъртвеца на килима в ресторанта.

Сигурен съм, че готвачът намираше присъствието му за "обидно и смущаващо работата на персонала".

— Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго. Ще го изнесат до няколко минути. Благодарим ви за търпението — отвърнах аз.

Това бе класическият отговор, който келнерите бяха обучени да дават на клиентите винаги когато вечерята, която са поръчали преди час, все още не е излязла от кухнята.

Дълбоко се съмнявам, че главен готвач Етиен разбра иронията.