Последната любов на баба Дуня [bg]

Всеки път, като си взема пенсията, изпитвам огромно желание да купя нещо на Ирина, Алексей и Лаура. Когато Лаура се роди, й изпратих разни неща, гумени играчки за захапване при поникване на зъби, дрънкалки и ританки, докато ми стана ясно, че всъщност никой не се нуждае от тях. В Германия и без това има по-хубави неща. При нас може доматите и да са по-големи, но по-хубавите ританки се продават там.

Затова спрях да купувам ненужни неща и сега пъхам всичките си пари в старата кутия за чай. Когато Лаура стане на осемнайсет години, а това ще е съвсем скоро, ще дам цялата сума на Ирина с изключение на един неприкосновен запас, който ще оставя за моето погребение. Ще помоля Ирина да смени парите в германски марки или в долари и да ги сложи в касичката на Лаура. Внучката ми е най-младият член на нашето семейство, а младите хора имат нужда от пари.

Ирина всеки път ме поправя, че вече нямало германски марки, но аз не мога да запомня какво имало вместо тях.

Следващата ми цел е пощата, само че по пътя натам ще мина през пазара. Позволявам си тази пауза, влизам в залата, където мирише на риба и гнил зарзават, и се подпирам на един щанд, на който продават тестени изделия със свинска мас. Но облаците миризма затормозват носа ми. Ям парче краставица от моята градина.

Продавачът ме поглежда от горе надолу и аз разбирам, че не му е приятно, когато на щанда му ям нещо, което сама съм донесла. Не е учтиво от моя страна. Бъркам в чантата си и му се извинявам. Но той махва с ръка и продължава да ме гледа. След което ме пита дали аз съм баба Дуня от зоната на смъртта.

Бих могла да го попитам той пък какво си мисли, къде самият се намира в момента. Но не го правя. Щом се чувства сигурен зад поничките си със свинска мас, тогава така му се пада. Освен това съм изумена, че ме познава. С това не мога да свикна.

Подава ми една поничка в мазна хартия.

— За вкъщи — казва той. Не искам да го обидя и я поемам, макар да знам, че само с една хапка от това нещо ще си унищожа панкреаса.

— Познаваме ли се? — питам и се правя, че отхапвам. Още като бях помощна медицинска сестра, ме познаваха много хора, знаеха ме и в околните села. Нали все при мен идваха, като се случеше нещо. Но в Малиши още тогава си имаха свои лекари и сестри. Може пък да е от някое от селата. Имам добра памет, но в нея са се запечатали само детските личица.

Питам го кой е.

Отвръща ми, че няма как да го знам, но мен тук всички ме знаели, защото всички говорели за мен. И за останалите, които са се върнали.

Той се обръща и почва да рови в една кутия с вестници, за да ми покажел нещо, но аз му казвам, че не е необходимо. Не ми трябва да знам какво бил казал някой си или, още по-лошо, какво бил написал. В последните години постоянно пристигаха журналисти, които снимаха градините ни и ни задаваха някакви въпроси.

— Имам работа — казвам и напускам залата на пазара. Мазната поничка завивам по-здраво в хартията и допълнително в салфетка, която изваждам от чантата си. После я прибирам. Маря ще й се зарадва.