Последната любов на баба Дуня [bg]

Всички ние в Черново знаем, че автобусът няма да пътува още дълго. Нямаме представа какво ще правим, като спре. Може би тогава ще се намери някой, който да ни носи от Малиши неща, които тук не можем сами да си отглеждаме. Петров вече се беше опитал уж нещо да организира, но никой не се беше отзовал. За останалите хора ние сме страшни. Те най-вероятно вярват, че зоната на смъртта спазва границите, които хората са начертали на картите.

Всеки път си е истинска радост, когато автобусът се появи.

Налагаше се да почакам почти час, имах време на спокойствие да подишам чистия въздух и да подредя мислите си. Няколкото километра от селото до спирката на моята възраст вече не са просто разходка. На връщане чантата ми ще е пълна и пътят ще стане още по-дълъг.

Шофьорът пътува по този маршрут от пет години. Казва се Борис и преди половин година му се роди внук. Внимателно питам как е бебето. Това са деликатни въпроси и не бих искала никого да нараня. Борис отговаря с дрезгав глас, че момчето било много лакомо и доста растяло.

Отдъхвам си.

Той поема точно преброените монети от ръката ми. Транспортното предприятие от трийсет години не е увеличавало цената на билетите. В Малиши за тия пари вече не можеш да си купиш и чаша вода. За мен това е добре, защото и моята пенсия не е станала по-голяма.

Сядам на първата седалка, че да си говоря с Борис. Има голям тумбак и отпуснати напред рамене, пък и нещо в израза на лицето му никак не ми харесва. Още като бях помощна медицинска сестра, често ме викаха при мъже като него, които лежаха с инфаркт до поточната линия или в гаража.

Към час ще пътуваме заедно. Пътят е неравен, камъчета хвърчат изпод гумите, които с мъка се въртят по неасфалтираната улица. Малкият автобус трещи, а под огледалото за обратно виждане се клатушка флагче на футболен отбор.

Гледам през прозореца, над полята кръжат соколи, между дърветата забелязвам сърна и после заек. Струва ми се, като че ли животните са превзели областта само за себе си. На път за града минаваме през две изоставени села, на главната улица седи котка и си ближе лапите.

Борис разказва какво е гледал по телевизията. Много политика в Украйна, в Русия и в Америка. Не го слушам особено внимателно. Политиката, разбира се, е важна, но все пак човек сам трябва да си натори картофите, ако му се иска понякога да хапва картофено пюре.