Хронолитите [The Chronoliths - bg]

(Тъкмо при подобно пътуване видях млада жена, на чиято шапка бе изписано „ДВАЙСЕТ ПЛЮС ТРИ“ — двайсет години и три месеца, интервалът между появата на първия хронолит и очаквания момент на първата победа. Тя четеше разпокъсано копие на „По-чудно от науката“, книжка, която не се бе радвала на преиздаване повече от половин век. Дощя ми се да я заговоря, да попитам намира ли някаква връзка между събитията в книжката и надписа върху шапката си, да обсъдя с нея тези моменти, оставили ярка диря в собственото ми минало, но ме досрамя, а и какво право имах да я питам? Така и не я видях никога вече.)

Няколко пъти излизах на срещи. В началото на годината ходех с една жена от отдела за качествен контрол на нашата фирма — Анели Кинкейд, която харесваше тюркоази и новата драма и проявяваше жив интерес към текущите събития. Тя ме мъкнеше на лекции и четения, които иначе бих подминал. Накрая се разделихме, най-вече заради нейните дълбоки и искрени политически убеждения, каквито аз нямах — бях политически агностик, неангажиран „куин-наблюдател“.

Все пак веднъж успях да й направя впечатление. Беше използвала нечии връзки във фирмата, за да ни уреди пропуски за научна конференция в университета на тема „Хронолитите — научни и културни последствия“. (Всъщност, поне този път имаше интерес и от моя страна. Анели знаеше, че стаята ми е украсена със снимки на хронолити и на няколко пъти бе изразявала неудоволствието си от това.) Изслушахме представянето на три доклада, след което Анели реши, че темата е прекалено отвлечена за нейния вкус. Но докато прекосявахме фоайето, ме спря възрастна жена с широки джинси и няколко номера по-голяма тъмнозелена фланела — усмихваше ми се радостно иззад огромните си очила.

Казваше се Суламит Чопра. Познавах я от университета „Корнел“. Беше посветила кариерата си на изследвания на физичните аспекти на хронолитите.

Представих Сю на Анели. Тя разцъфтя.

— Зная коя сте, госпожо Чопра. Искам да кажа, името ви ми е познато от новините.

— Да, цитират ме тук-там.

— Радвам се да се запознаем.

— Удоволствието е взаимно. — Но Сю не сваляше очи от мен. — Скоти, странно е, че те срещам тук.

— Така ли?

— Каква неочаквана среща наистина. Значима може би. Всъщност кой знае? Трябва да се видим и да си побъбрим.