Хронолитите [The Chronoliths - bg]

Така че в края на краищата не направих нищо. Изпих няколко бири, докато сърфирах из програмите. На една от тях се натъкнах на пресен видеоматериал от Тайланд — разказваше се за действително опасна експедиция нагоре по Чао Фрия до руините на Банкок, спонсорирана от „Нешънъл джиографик“ и още половин дузина дарители, чиито имена бяха изписани в началния текст.

Изключих звука и оставих картината да говори сама за себе си.

След 2021-ва малка част от Банкок бе застроена наново. Никой не искаше да живее и работи в близост до хронолита — слуховете за необясними заболявания прогонваха хората надалеч, въпреки че официално досега нямаше поставена каквато и да било диагноза. Затова пък околностите се владееха от престъпни групи и революционни отреди. Единствено се бе запазила речната търговия, в сянката на издигащия се в небето Куин.

Програмата започна с въздушни кадри от града. Занемарено пристанище и складове, пазар за плодове и риба, околните улици, извоювани от всеобщата разруха и опустошение. От голяма височина всичко това изглеждаше като филм за злощастна група хорица, оцелели след глобално бедствие. Кадрите от повърхността бяха дори още по-обезкуражаващи.

Докато експедицията си проправяше път към сърцето на града, хронолитът постепенно изпълваше всеки кадър — в далечината, доминиращ над кафявата река, или отблизо, стърчащ на фона на следобедното тропическо небе.

Паметникът бе подозрително чист. Дори птиците и насекомите го избягваха. Имаше незначителен слой прах върху вдлъбнатините на изваяното лице, които замрежваха зареяния в далечината поглед на Куин. Но нищо не растеше дори върху тази тънка почва, която явно беше абсолютно стерилна. Там, където основата на паметника опираше в един от речните брегове, няколко лиани бяха направили неуспешен опит да се извият нагоре по осмоъгълния фундамент, но гладката му като огледало повърхност, лишена от грапавини, бе неподатлива и негостоприемна.

Експедицията хвърли котва в средата на реката и слезе на брега за още снимки. В един от кадрите над града се изви буря. Дъждовната вода се стичаше по стените на хронолита на миниатюрни потоци, малки водопади вдигаха кални струи от дъното на реката. Продавачите на пристанищния пазар покриха сергиите си с чергила и найлонови платна и се скриха под тях.

Кадър на дива маймуна, приклекнала върху повален билборд на „Ексън“, която зяпа лениво в небето.

Облаци, които се разтварят над огромната глава на Куин.

Слънце, които се подава иззад хоризонта, а хронолитът покрива града със сянка, сякаш е огромна минутна стрелка.

Имаше и още, но нищо, което да е от съществено значение. Изключих монитора и отидох да си легна.