Адвокат на улицата [The Street Lawyer-bg]

Той бавно поклати глава, като че се мъчеше да проумее.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря. Добре ли познавахте мистър Харди?

— Да, Девън беше редовен клиент.

— Къде е сега?

— Вероятно в моргата на градската болница.

— Ако не се обадят роднини, какво ще стане с него?

— Общината погребва изоставените покойници на свои разноски. Викат му „бедняшко погребение“. Край стадион „Робърт Кенеди“ има гробище, там ги заравят накуп. Ще се смаете, ако ви кажа колко хора умират, без някой да ги потърси.

— Сигурно.

— Всъщност бихте се смаяли от всяка подробност за живота на бездомните.

Това бе камък в моята градина, но нямах настроение за разправии.

— Случайно да знаете дали е бил болен от СПИН?

Той отметна глава, заби поглед в тавана и се позамисли.

— Защо?

— Стоях точно зад него. Куршумът пръсна тила му. Цялото ми лице беше в кръв. Това е.

С тия думи напусках света на злодеите и се превръщах в обикновен бял досадник.

— Не вярвам да е имал СПИН.

— Проверяват ли ги, когато умрат?

— Бездомните ли?

— Да.

— Обикновено го правят. Но с Девън случаят е особен.

— Можете ли да разберете?

Грийн сви рамене и омекна още малко.

— Разбира се — каза той неохотно и извади писалка от джоба си. — Затова ли сте тук? Страхувате се от СПИН?

— Вероятно и затова. Вие нямаше ли да се страхувате?

— Щях.

В този момент се появи Ейбръхам, дребен припрян човечец на около четирийсет години с типичния вид на служебен адвокат. Евреин с черна брада, очила с рогови рамки, смачкан блейзър, още по-смачкани кафеникави панталони и лъчезарния ореол на човек, който се мъчи да спаси целия свят. Не ми обърна внимание, а стопанинът на кабинета явно не си падаше по светските обноски.

— Прогнозата е за много сняг — рече Грийн. — Трябва да осигурим всички възможни приюти.

— Имам грижата — тросна се Ейбръхам и веднага излезе.

— Виждам, че сте заети — казах аз.

— Само това ли искахте? Кръвна проба.

— Май че да. Имате ли представа защо го направи?

Той свали червените очила, избърса ги с кърпичка, после разтърка очи.

— Беше душевноболен, както мнозина от тия хора. Няма как да не откачиш след години на улицата — пиян, друсан до припадък, бездомен в студа, подритван от полицаи и разни отрепки. А освен това ви имаше зъб.

— Задето сме го изгонили.

— Аха. Преди няколко месеца се настани в един изоставен склад на ъгъла на Ню Йорк и Флорида Авеню. Намериха отнякъде шперплат, разчистиха мястото и оформиха малки квартирки. За бездомници никак не беше зле — покрив над главата, течаща вода и тоалетни. Плащаха сто долара месечно на един бивш сутеньор, който ремонтира склада и разправяше, че е негов.

— Негов ли беше?

— Мисля, че да. — Грийн измъкна от камарата върху бюрото си една тънка папка и тя по чудо се оказа точно онази, която търсеше. Прелисти я набързо. — Тук обаче нещата се усложняват. Миналия месец складът е закупен от „Ривър Оукс“, голяма компания за търговия с недвижими имоти.