Адвокат на улицата [The Street Lawyer-bg]

Изваждането от квартира е юридическа процедура, водена от адвокати. Имах силно подозрение коя точно от хилядите столични фирми е изхвърлила Мистър на улицата.

Според Грийн Правната консултация на Четиринайсета улица се финансирала от благотворителни фондове и работела само с бездомници. „Навремето получавахме пари от държавата и имахме седем адвокати — добавяше той. — Сега сме останали само двама.“

Както можеше да се очаква, в „Джърнъл“ нямаше нито дума за случая. Е, ако някой от деветимата адвокати на петата по големина правна фирма в страната беше убит или поне леко ранен, всичко щеше да изскочи на първа страница.

Слава богу, сензация нямаше.

Седях жив и здрав на бюрото си, четях вестника и ме чакаше работа. А можех да лежа в моргата заедно с Мистър.

Малко преди осем Поли пристигна с широка усмивка и поднос домашни курабийки. Не се изненада, че ме заварва на работа.

Всъщност и другите осем заложници бяха пристигнали далеч преди началото на работното време. Да останеш у дома, под любещото крило на съпругата, би било отявлен признак на слабост.

— Артър на телефона — съобщи Поли.

Във фирмата имаше поне десетина колеги на име Артър, но само един витаеше по коридорите без фамилия. Артър Джейкъбс беше старши съдружник, генерален директор, движеща сила, с две думи — човек, към когото изпитвахме възхищение и дълбока почит. Ако една фирма може да има сърце и душа, при нас това бе Артър. За седем години бях разговарял с него само три пъти.

Казах му, че съм добре. Той ме поздрави за проявената храброст в тежки минути и се почувствах едва ли не като герой. Питах се как ли е разбрал. Вероятно бе разговарял най-напред с Маламъд и сега слизаше по служебната стълбица. Скоро щяха да плъзнат слухове, после майтапи. Умстед сигурно щеше да стане за смях с оная порцеланова ваза.

Артър искаше да събере в десет часа всички бивши заложници в заседателната зала и да запише на видео изявленията ни.

— Защо? — запитах аз.

— Специалистите по наказателен процес смятат, че не е зле да го сторим — отвърна той и гласът му звънтеше като сребро, макар че вече надхвърляше осемдесет. — Роднините му сигурно ще заведат дело срещу ченгетата.

— Естествено — потвърдих аз.

— А вероятно ще накиснат и нас. Сам знаеш, хората водят дела при всяка възможност.

Слава богу, едва не възкликнах аз. Закъде ли сме, ако няма дела?

Благодарих му за проявената грижа и го оставих да звъни на следващия заложник.

Малко преди девет взе да се ниже непрекъснат поток от доброжелатели и клюкари, които се мотаеха пред кабинета, уж дълбоко загрижени за моето здраве, но всъщност жадни да чуят подробности. Имах цял куп работа, нямаше обаче как да се захвана с нея. В кратките затишия между посетителите седях и тъпо се взирах в камарата папки, чакащи да им отделя внимание. Ръцете просто не ме слушаха.