Звездните рейнджъри

Той въздъхна.

— Още една година, още един клас — и още един неуспех за мен. Човек може да поведе едно дете към познанието, но не може да го научи да мисли.

Внезапно той насочи показалеца си към мен.

— Ти. Каква е разликата в областта на морала, ако такава съществува, между войника и цивилното лице?

— Разликата, — отговорих внимателно, — лежи в полето на гражданската добродетел. Войникът поема лична отговорност за безопасността на политическата цялост, чийто член е той, и я защитава, ако се наложи, със своя живот. Гражданинът няма такова задължение.

— Точно повторение на абзаца от учебника — насмешливо подхвърли той. — Но ти разбираш ли това, което току-що изрече? Вярваш ли в него?

— Аз… не зная, сър…

— Разбира се, че не! Съмнявам се дали някой от вас тук би познал гражданската добродетел, даже ако тя дойде и го потупа по рамото! — Той погледна часовника си. — Е, това е всичко, едно последно сбогом. Кой знае, може пък и да се срещнем отново при по-малко отегчителни обстоятелства. Свободни сте.

Три дни след дипломирането празнувахме рождения ми ден, последван седмица по-късно от рождения ден на Карл, а аз все още не бях му казал, че решението ми да се запиша в армията е силно разколебано. Очевидно той се бе досетил за това, така че ние не обсъждахме тази тема — неудобно беше. Веднага след рождения му ден отидох да го придружа до службата за набиране на новобранци.

На стъпалата на Федералния център срещнахме Карменсита Ибанес, наша съученичка и едно от нещата, заради които си заслужава да бъдеш представител на раса от два пола. Кармен не беше мое момиче — тя не беше ничие момиче; никога не си уреди две последователни срещи с едно и също момче и се отнасяше към всеки от нас с еднаква любезност, зад която всъщност се криеше безразличие. Но аз я познавах добре, тя идваше често да ползва нашия басейн, защото той беше с олимпийска дължина — понякога с момче, понякога с приятелка. Или сама, което радваше майка ми. Мама ми я считаше за „положително влияние“. Поне веднъж тя беше права.