Звездните рейнджъри
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Кулев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездните рейнджъри». Краткое содержание книги:
Романът „Звездните рейнджъри“ донася на Хайнлайн популярност, но му спечелва славата на милитарист и реакционер дори в самите Съединени щати. Някои твърдят, че това е най-кървавият роман, експлоатиращ идеята за „силната личност“. Прословутите „рейнджъри“ стават причина фантаст номер едно да остане почти непознат в държавите от бившия социалистически лагер, за разлика от своите събратя по перо Айзък Азимов и Артър Кларк.
Така че, когато Карл ми заяви, че няма да се занимава повече с училище и е взел решение да стане военен, това ме накара да се замисля. Той считаше избрания от него път за съвсем естествен.
И тогава аз му казах, че съм решил да се присъединя към него.
Той ми хвърли странен поглед:
— Твоят старец няма да ти позволи такова нещо.
— Нима? Как ли пък ще ме спре?!
(И, разбира се, не можа, не и със законни средства.)
Дълбоко в себе си и аз чувствах, че Карл беше прав. Баща ми щеше да стори всичко, което е по силите му и при това щеше да действа тайно от мен.
Федералната служба е първият напълно свободен избор за всеки млад човек (и навярно последният). Когато едно момче или момиче стане на осемнадесет, той или тя могат да постъпят в редовете на тази институция и никой няма право да им пречи.
— Ще видим — каза Карл и смени темата на разговора.
И така, като начало, аз се заех с баща си, за да опипам почвата.
Той постави на масата вестника и пурата си и се взря в мен.
— Сине, ти с всичкия ли си?
Смутолевих, че моите стремежи не ми изглеждат ненормални.
— Какво пък… това трябваше да се очаква — въздъхна той. — Желанието ти бележи един предвидим стадий в израстването на момчето. Спомням си времето, когато се научи да вървиш и вече не беше бебе — честно казано ти беше един малък палавник, който непрекъснато поставяше на изпитание търпението на целия дом. Тогава счупи една от любимите китайски вази на майка си — преднамерено, съвсем сигурен съм… но беше твърде млад, за да знаеш, че това е ценна вещ от епохата на династията Мин, така че всичко, което си изпроси, беше едно напляскване. Спомням си и деня, когато задигна една от моите пури и колко зле се почувства от нея. Майка ти и аз не ти направихме забележка и аз никога не съм ти припомнял този случай до днес — момчетата трябва да опитат от тези неща и да открият за себе си, че пороците на мъжете не са за тях. После наблюдавахме как възмъжа и започна да забелязваш, че момичетата са различни и че някои от тях са чудесни…
Той отново въздъхна, като че ли вече бях умрял.
— Всички нормални стадии на растежа… И последният от тях, точно в края на пубертета, е когато едно момче реши да се запише в армията и да носи красива униформа. Или реши, че е влюбен, че никой друг преди него не е преживявал такава любов и трябва веднага да се ожени. — Той мрачно се усмихна. — С мен се случиха и двете неща. Но аз преодолях илюзиите навреме, за да не се превърна в глупак и да разруша живота си.
— Но, татко, аз нямам намерение да разруша живота си. Само един срок служба — това още не означава кариера. И не предопределя бъдещето ми веднъж за винаги.
— Нека първо да го обсъдим, искаш ли? Всичко трябва добре да се обмисли. Опитай се да ме разбереш. Нашето семейство е стояло вън от политиката, на своя участък земя и е копало само собствената си градинка повече от сто години — не виждам причина ти да изневериш на тази стара традиция. Предполагам, че върху намерението ти е повлияла онази персона от горния курс — как се казваше? Ти знаеш за кого говоря.
Той имаше пред вид нашия наставник по история и морална философия — един ветеран от федералната армия.
— Мистър Дюбоа?
— Хмм, тъповато име. Нищо, подхожда му. Чужденец, без съмнение. Обществото би трябвало да се противопостави на тази тенденция — училищата да се използват като прикрити пунктове за набиране на новобранци. Мисля, че ще напиша доста остро писмо по този повод — данъкоплатците също имат известни права!
— Но, татко, тоя човек въобще не се занимава с вербовка на бъдещи войници! Той… — Аз спрях, защото не знаех как да го опиша. Мистър Дюбоа имаше един противен, пренебрежителен маниер; държеше се така, сякаш никой от нас не бе достоен да бъде доброволец на служба. Аз дори не го харесвах. — …винаги ни се присмива, за да ни обезкуражи.
— Хмм! Няма значение. Нека да не преливаме от пусто в празно. Когато се дипломираш, ще отидеш да изучаваш теория и практика на бизнеса в Харвард. Нали това искаше по-рано? Ще продължиш в Сорбоната и от време на време ще пътуваш по малко, ще се срещаш с някои от нашите клиенти и дистрибутори, ще разбереш как се върти бизнес и на други места по света. Тогава ще се върнеш у дома и ще запретнеш ръкави. Ще започнеш с най-обикновена, черна работа, като борсов посредник или нещо от този род, просто в името на традицията — но няма да успееш дори да си поемеш дъх и ще се озовеш сред управляващия елит, по простата причина, че аз няма да бъда вечно млад и колкото по-бързо свалиш товара от плещите ми, толкова по-добре. Веднага щом си в състояние и го пожелаеш, ти ще бъдеш шефът. Аз лично не бих искал някой зелен младок да изпълзи напред вместо тебе. Е? Как ти харесва този проект в сравнение с възможността да прахосаш две години от живота си?