Призракът от големите плитчини
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анни Джелепова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът от големите плитчини». Краткое содержание книги:
И сега, сто години след гибелта на някогашното чудо на цивилизацията „Титаник“, стремежът да се извадят отломките му от дъното на океана е неудържим.
Този стремеж е в основата на „Призракът от големите плитчини“, едновременно социално-фантастична и реалистична книга, лишена, за щастие, от зашеметяващи технически подробности за нетърпеливо очаквания XXI век, изпълнена със спомени и препратки към нашето време. Така въпросът „Трябва ли наистина корабът да бъде изваден от морските дълбини?“ се превръща в морален проблем.
Все пак Кларк избира „Титаник“ да остане на дъното на океана, който крие изненади и провали за специалните роботи, създадени за изваждане на отломките му. Едно поредно предизвикателство към Хомо сапиенс от 2099, ако, прави уговорка Кларк, той все още е наоколо.
Дори днес от ЦРУ смятаха единствената посветена на епизода книга за излишна и бяха взели мерки да пресекат ентусиазма на други автори. В продължение на няколко години след паметната 1974 г. Брадли бе посещаван от анонимни, но учтиви господа, които му припомняха за документите, подписани при уволнението. Винаги идваха по двама и му предлагаха работа от неопределен характер. И въпреки уверенията им, че ще бъде „интересна и добре платена“, по онова време той печелеше доста добре на петролодобивните платформи в Северно море и предложенията им не го изкушаваха. Бяха изминали повече от десет години от последното посещение, но Брадли не се съмняваше, че досието му се съхранява грижливо някъде в информационните банки на управлението в Лангли или където се помещаваше сега.
Седеше в кабинета си на 46 етаж на Тийг Тауър, засенчен вече от последните небостъргачи в Хюстън, когато получи задачата, която щеше да го направи прочут. Датата беше 2 април и отначало Брадли помисли, че случайният му клиент Джеф Роулингс се обажда с един ден закъснение. Въпреки съществените му отговорности като директор на операциите на платформата „Хиберния“, Джеф беше известен с чувството си за хумор. Този път не се шегуваше и все пак измина доста време, преди Джейсън да възприеме проблема му на сериозно.
— Да не би да очакваш да повярвам, че платформа от милион тона не работи заради някакъв си октопод?
— Не всички операции, разбира се, само четвърти колектор, най-производителният, с четиридесет хиляди барела дневно. В него се вливат пет тръбопровода, всички натоварени с пълен капацитет. Поне до вчера беше така.
Платформата „Хиберния“, внезапно осъзна Джейсън, имаше формата на октопод. Пипала — или тръбопроводи — преминаваха по дъното на океана от централния корпус до дванадесетте кладенеца, пробити със сондата на дълбочина три хиляди метра в петролоносния пясък. Преди да стигнат до главната платформа, тръбите от няколко отделни кладенеца също се събираха в колектор, също на дъното, на близо сто метра дълбочина.
Всеки колектор представляваше самостоятелен автоматизиран индустриален комплекс с размер на голям жилищен блок, който съдържаше всички специализирани съоръжения за преработка на сместа от газ, петрол и вода, която идваше под високо налягане от дълбоките резервоари. Преди десетки милиони години природата бе създала и съхранила това скрито съкровище и дори днес не беше никак лесно човек да й го измъкне.
— Разкажи ми какво точно се е случило.
— Сигурна ли е връзката?
— Разбира се.
— Преди три дни уредите започнаха да регистрират странни данни. Добивът си беше съвсем нормален, така че изобщо не се разтревожихме. Изведнъж обаче престанахме да получаваме резултати, загуби се и мониторната връзка. Очевидно главният мониторен кабел от оптични влакна е бил прекъснат и естествено уредите изключиха автоматично.
— Да не би проблем със скритото вълнение?
— Не, манометрите работеха нормално — поне в началото.
— А после?
— Внезапно извънредно произшествие… изпратихме камера и познай какво се случи.
— Изтощиха се батериите.
— Нищо подобно. Свързващият кабел се оплете във външното скеле, преди да успеем да влезем и огледаме наоколо.
— Ясно. Изпуснали сте камерата. И после?
— Не сме я изгубили. Знаем къде точно се намира, но единственото, което ни показва, са стадата риба. Затова пуснахме водолаз да оправи нещата ако може.
— Защо не ДУС?
Върху петролните платформи винаги имаше няколко подводни роботи — дистанционно управлявани средства. Отдавна бяха отминали дните, когато цялата работа се вършеше изключително от водолази.
В другия край на линията настъпи неловко мълчание.
— Боях се, че ще запиташ. Имахме някои неприятности — две ДУС се поправят, а останалите извършват спешна акция на „Авалон“.
— Изобщо не ви върви, а? Ето защо сте се обаждали в корпорацията „Брадли“. Разкажи ми още нещо.
— Тъй като дълбочината е само 90 метра, изпратихме водолаз със стандартни хелио-кислородни бутилки. Чувал ли си някога човек да вика в хелия? Не е много приятен звук… Когато успяхме да го извадим и си беше възвърнал говора, каза, че цялото съоръжение е покрито от един октопод. Кълнеше се, че е поне 100 м дълъг. Това, разбира се, е смешно, но несъмнено си имаме работа с истинско чудовище.