Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
Те мълчаха и вървяха.
Минаха едно малко поточе в дъното на долът, дето конят жадно пи, па се запокатериха по отсрещното възвишение. Те търсеха гора, за да се укрият и да чакат нощта. Да пътуват на север, за да се упътят към Троян, те не смееха, те не знаеха местата, те се бояха от лоши срещи.
От това възвишение една пролука, оставена от две чуки, даде им да видят част от Стремска долина на Средня гора.
Много пушеци.
Пушеци в полето, пушеци надлъж по Стрема, пушеци в полите на Средня гора.
Горяха българските села.
Но тая скръбна картина скоро се изгуби от очите им. Те се закриха зад камъняци и все като пъплеха около тях, за да бъдат по-малко изложени на погледите, превалиха ръта и там седнаха да почиват до канарите на сянка.
Наоколо им пак пущинаци, върхове, долове, дивотии страховити.
Доста далеко пред тях, зад една нова, по-сложна рътлина, забележваше се гора в ниското.
Тая гора мамеше очите им.
Тя приветливо ги викаше в своята шуместа самотия.
Дотука твърде малко си бяха говорили двамата скитници.
Невенкините очи бяха влажни.
Тя погледаше с неизразима тъга и с неизразимо чувство на доверие и упование другаря си.
В тия страшни пущинаци всичката й надежда беше на Найдена.
Той, преобърнал се на преданост и самопожертвуване, беше занят само с мисълта за спасение момичето.
Случаят беше поверил на закрилата му дъщерята на страшния си бащин неприятел и той мислеше как да я запази.
Като гледаше на високия Острец отдясно, който се издига над Карлово и долината, той си спомняше, че там нейде сега майка й на Невянка, пленница и робиня на дивите башибозуци, примираше от отчаяние за дъщеря си, която мислеше пропаднала в ръцете на сластолюбивите зверове…
И пак гледаха напред.
Той споделяше с Невянка мислите си и надеждите си.
— Съглеждаш ли там на отсрещната стръмнина, над гората, нещо да се белее като пътека? — попита я той, като й сочеше напред.
— Пътека е — отговори Невянка, като си изтри очите, за да види добре.
— Ние ще се скрием в гората там. Из пътеката непременно ще мине някой българин от Карлово и с него заедно ще се запътим и ние — думаше Найден, като се взираше още по-внимателно.
После прибави живо:
— Ето хора се показват там!
Наистина, хора се мержелееха по стръмнината, но не се познаваше добре оттука какви са.
— Да станем!
Станаха и се запътиха бодро нататък.
Невянка хромеше, но меката трева, която покриваше голината, правеше по-малко чувствителни болежките й.
Рътлината, която им се видеше лесна за прехвърляне, се оказа върла и пространна. Те трябваше да вървят повече от час още, додето минат на другият й наклон.
От него вече видяха добре гората в долът и пътеката над нея. Но хората бяха изчезнали, стръмнината остаяше пуста.
Спуснаха се и полека приближиха гората. Тя беше елова млада и рядка гора, израсла от двете страни на една рекичка и покрила до едно известно място стръмнините, що се издигаха от долът.
Но тя беше доста надеждно убежище за нашите пътници.
Когато да влязат в нея, те съгледаха, че пак са показа човек отсреща, но не вървеше из пътеката, а се спущаше пряко из урвата, като да слезе в гората срещу тях.
Той беше толкова близко, щото познаха, че е българин в селско облекло. Те даже съгледаха, че той гледаше към тях.
— Какъв ще да е тоя човек? — помислиха си и двамата.
И те се спряха в нерешителност между ниските борики в долът.
Из тоя дол течеше Карловската река.
X. Заслон
Подир малки из дърветата отвъд реката подаде се човекът. В един миг той мина поточето и се намери пред тях. Той беше едър, бърчав старец, в изкъсани дрехи.
— Къде отивате, чичовата? — попита ги той, още запъхтян.
Стремски му обясни. Старецът тури пръста на устата си.
— Какво щяхте да направите? Аз затова, като ви видях, затекох се да ви пресрещна.
Найден го гледаше зачуден.
— На пътя пазят турци. Преди малко опушнаха един карловец. Тука стойте, в гората.
И той, като им кимна, тръгна нагоре по поточето, последван от тях.
Подир няколко минути между младите ели, до самата вода, мярна се колибка, покрита с начупени върхари и трева. Но тя беше толкова малка и ниска, щото само седешком можеше вътре да се стои.
— Влезте и крийте се тука. Тука има и друг човек — каза старецът. После прибави: — Гладни ли сте? Така ли? На ви хлебец! — и извади из пояса си комат подничен хляб.
В колибата имаше една жена карловка. Тя беше също спасена от стареца в колибата си.
Старецът им поръча да стоят вътре и се изгуби из дърветата.
Троицата бежанци завързаха разговор с нисък глас.