Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
— Не бой се — повтори Стремски, — аз ти на помощ ида. Как остана тука?
— Бягах от турците и страх ме беше да изляза вече — отговори девойката с тих глас, като изглеждаше внимателно Стремски.
— Кога се скри тука?
— Днес.
— Как ви викат?
— Невянка Шамурова…
— А, на господин Шамуров дъщеря?
Девойката се разплака.
— Не плачете… Защо плачете?
— Не знам тати и мама какво са! Чух, че са убити! И тя захълца, като си затули очите с ръце. Стремски веднага си спомни какво чу днес от баба Кита за госпожа Шамурова. Той побърза да утеши дъщеря й.
— Майка ви е жива, Невенке, и баща ви… (в тоя тежък час идеше му лошо да титулува с „госпожица“ тая непозната нему девойка). Не се мъчете напразно.
— Истина?
— Аз положително знам това.
Невенкиното лице светна.
Възрадван от тая среща с жив человек и от случая да бъде полезен на тая изгубена в страшната гора девица (той забравяше сега, че тя е дъщеря на свирепия му бащин неприятел, и своите домашни нещастия), Стремски продължаваше да я ободрява и разпитва. Избягала, както всички белочерковци в Леевица, с домашните си, тя била изведена до върха на урвата от вуйка си. Майка й остала назад с децата. Баща й не видяла къде е… Бежанци пръснали слух, че и двамата са заклани. Днес, когато турците нападнаха част от бежанците, Невянка се втурнала заедно с мнозина още души в гората, но се изгубила и остала самичка. Другите, вероятно, са излезли из гората; но тя се бояла и чакала да мръкне. Като се стъмнило, тя тръгнала да излезе, но тъкмо на края на гората видял й се човек като турчин. Това я уплашило и тя се върнала назад. Тъй остала тая нощ в гората.
Стремски я увери, че тя дънер е взимала за човек и че турците, щом залезе слънце, избягват и се прибират в селата си. Той премълча да й обади какво е чула за нея майка й… Той скърбеше, че няма никаква възможност да извести госпожа Шамурова, че дъщеря й е в безопасност и че не е отведена от турци за обезчестяване, както тя вярваше сега и примираше в безсилно отчаяние. Като видеше спасено това момиче, острината на неговата собствена мъка сякаш намаляваше.
— Ние трябва да излезем оттука, Невенке, още много рано сутре. Из пътя ще има нашенци, с тях ще тръгнем за Троян.
— Благодаря ви.
— Но това място е много несгодно за стоене. Вий казвате, че не сте спали цяла нощ? Вий сте много уморени, а утре пак ще бийте път… Елате!
И без да чака съгласието или отговора на Невянка, той я улови за ръка и тръгнаха между елите.
На едно отворено място месечината огря много хубаво и двамата скитници. Стремски се вгледа по-добре в Невянка. Тя беше девойка на петнайсет или шестнайсет години, със снага средня, права, напета; с движения свободни и леки. Лицето й бяло, мършаво, но страшно бледно на месечината, нямаше нищо особено: повече детски мило, отколкото хубаво; коса черна, спусната отзад, една част паднала по челото в безредица. На краката й обуща нямаше; само чорапи, продънени отдолу.
Тая хубава и дръглива снага трепереше под тънката басмена роклица, бяла, с червени пера. Стремски сне палтото си и я наметна — той забрави да стори това по-рано. Невянка поблагодари със своите две черни очи. Той видя, че са хубави.
Намериха сгодна полянка, по-малко наведена и защитена, дето можеха да дочакат съмване.
Макар че Невянка свенливо се отказваше, но Стремски ластоя и тя легна, след като облече и закопча добре палтото и си подложи дясната ръка под главата, при подножието на един бор. Стремски имаше право: Невянка трябваше да умира за сън, който досега й беше невъзможен от нощния хлад и страхът. Щом склопи очи — и заспа.
Стремски седеше там да я пази.
VII. Хала
Беше истинско щастие за девицата, дето Найден се улучи с връхна дреха, която да я стопли. Нощната свежест се усилваше. Излезе вятър. Пластове облаци, които се зададоха от север, забуляха постоянно небето; вместо тихата небесна синева с брилянтови точки, сумрачно покривало се надвеси над скитниците. Луната потъна във вълнистите грамади на облаците, след като няколко време им позлатювà наръбените краища. Лесът почерня, погрозня: глуха шумотевица го изпълни; вятърът съскаше из иглистите клони, люшкаше вършето, превиваше младите борове, виеше плачевно в околните усои. Вятърът се превърна на веявица, която с голяма сила забуча из екливите самотии на развълнуваната и настръхнала гора. Заглушителни пищения минуваха през скърцащите ветви и се сливаха с дълбокия вой на природата. Разсвирепялата стихия с бясна стремителност поваляше на една страна столетната гора, като че искаше да я изкърти, или я блъскаше по всички страни, виеше я, тласкаше я, гънеше я… Халата гръмна с гороломна ярост. Настана хаотическа мълва от вой, писък, плач, рев — демонско съзвучие от борбата на лудия ураган и вековния лес.