Обещанието на Тъндър
- Автор: Мейсън Кони
- Серия: beyond the horizon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Канушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обещанието на Тъндър». Краткое содержание книги:
— А какво правиш тогава?
— Донесох ти нещо за хапване и като не те намерих, реших да се измия, преди да си отида.
— Донесла си ми храна? — недоверчиво попита Грейди.
Сторм се благодареше, че тъмнината скрива пламналото й лице.
— Разбира се, ако искаш. — Сви рамене тя. — Едва ли си донесъл достатъчно припаси с коня си.
— Странна жена си ти, госпожо Кенеди… Сторм. — Той се замисли, после попита: — Кой ти даде индианско име?
Грейди излезе от водата. Очите й неволно се приковаха към развитите мускули на бедрата му, които се очертаваха на всяка крачка. Той спря чак когато дойде толкова близо до нея, че усещаше нежния й дъх на бузата си.
Устата на Сторм изведнъж пресъхна и трябваше да навлажни устни с език, за да проговори.
— Това всъщност не е индианско име. Родена съм по време на силна буря и родителите ми сметнали за подходящо да ме нарекат Сторм.
— И в племето е същото.
— Защо са ти сини очите? — Сторм зададе въпроса, преди да се е усетила какво прави.
По лицето на Грейди премина облак, сякаш си спомни нещо болезнено. Но за учудване на Сторм, отговори веднага.
— Наследил съм ги от майка ми. Тя е бяла.
— Ти приличаш на дивак. Погледът му стана суров.
— Външният вид често лъже.
— Майка ти пленница ли беше?
— Пленница ли? — смехът на Грейди разтърси тишината. — Тези, които познават родителите ми твърдят, че баща ми е неин пленник.
— Но…
— Много питаш, Сторм Кенеди. — „И изглеждаш прекалено красива на лунна светлина“ — добави наум. — Благодаря ти за храната, но вече трябва да си ходиш. Не се ли страхуваш да стоиш тук сама с мен? Аз съм размирник, би трябвало да те е страх.
— Не се боя от теб — отвърна рязко Сторм. — Но много ще се радвам да си тръгна. Бъди така любезен да ме оставиш сама за малко. Искам да се измия и си отивам.
— Ако добре си спомням, твоята земя не граничи с реката.
— Затова те моля за разрешение да минавам през твоята собственост. — Никак не й се искаше да е задължена на индианеца, но нямаше как.
— Ще трябва да си помисля.
— Винаги ли си толкова несговорчив? — Сторм тропна с крак от яд.
— Да, когато имам работа с Бели очи. На повечето от тях не може да се вярва, те са нечестни и пълни с предразсъдъци.
— Майка ти е бяла — върна му го Сторм.
— Майка ми живее далеч оттук в ранчо в Уайоминг. Не я намесвай — отсече Грейди. — Повечето бели са зли.
— А повечето индианци са мръсни диваци. Ти дори нямаш индианско име.
— В племето ми викат Тъндър.
— Тъндър — тихо повтори Сторм. Името извикваше картини на жестокост, насилие и разрушения — чудесно му прилягаше.
— Моите родители са ме кръстили Грейди. Когато напуснах племето, за да живея сред Белите очи, приех това име.
— Напуснал си… Не разбирам.
— Няма какво да разбираш — отсече Грейди — Можеш да минаваш през земята ми и да ходиш до реката, когато поискаш. — Той рязко се обърна и си тръгна, сякаш нямаше търпение да се отърве от Сторм. На гърдите му белееше нейната превръзка. Дори не се бе сетила да го попита как е раната.
„Нека го боли — помисли си тя — така му се пада, задето е толкова ужасно проклет. Не се ли е научил от майчиния си род на добри обноски.“
Сторм коленичи на брега, гребна с шепи вода и започна да се мие — първо ръцете, после лицето и врата. Не подозираше, че Грейди се е върнал и я наблюдава как разкопчава горните копчета на блузата си и плиска вода върху гърдите си. Лунните лъчи благосклонно я докосваха и превръщаха косата й в златен ореол над приведената й глава. Грейди не беше виждал по-завладяваща и възбуждаща гледка от тази. А най-хубаво беше, че тя дори не подозираше как му въздейства.
Грейди неволно се усмихна, като си представи как утолява страстта си в утробата на Сторм. Надява се да е буйна, дива и неукротима като името си. Тези забранени мисли го възбудиха, членът му се втвърди и набъбна с отдавна забравена сила. Истински не беше пожелавал друга, освен Лятното небе. И сега изведнъж преливаше от страст към бялата жена, наречена Сторм, нахлула в живота му с цялата ярост на торнадо.
Грейди поклати глава, отхвърляйки плътското си желание, завъртя се на пета и се отдалечи. Когато след малко Сторм мина покрай грубия му заслон, той вече довършваше боба и бекона, които му бе оставила.
— Ако си свършил, да взема чинията — хладно каза тя.
Грейди й подаде чинията и кафеника.
— Благодаря, беше много вкусно.
Не си даваше сметка колко е изгладнял, докато не взе вилицата. На другия ден трябваше да се снабди с припаси и да скове каква да е барака. Пътуването щеше да му е трудно, освен ако…