Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

Онзи замахна, но юмрукът му само се плъзна по коляното на Дани. Куотърбекът вдигна ръка за втори удар, но после само го блъсна на земята, обърна се към Стоун и с усмивка каза:

— Да биеш паднал човек не е спортсменско, нали?

Стоун стрелна с очи двамата приятели на дебелия, които очевидно се колебаеха дали да нападнат, или да се спасяват.

— С вас съм приключил, момчета — подхвърли спокойно, но същевременно заплашително той. — Ако след една секунда не вдигнете тая торба и не изчезнете, и двамата ще изпаднете в кома!

Наведе се, взе ножа и с ловко завъртане на китката го запрати към фасадата на ресторанта, отстояща на около три метра от тях. Острието се заби в дървото с глух тътен. В следващия миг двамата приятели на дебелия вече се препъваха по тъмната улица, придържайки го под мишниците.

Дани гледаше забития в стената нож с увиснало от изненада чене. После се опомни, измъкна го от дървото и го хвърли в близката кофа за боклук.

— Къде си се научил на това? — попита той.

— По летните лагери. Какво решаваш, Дани? Ще се върнеш ли у дома да си сложиш лепенки, или ще продължаваш да куцукаш напред, търсейки други задници като тези, от които току-що се отървахме?

— Ще се върна у дома. Но най-много за два дни.

— Това вече ми звучи като някакъв план.

— А ти?

— Ще остана тук за през нощта. После ще взема следващия влак на юг. Уморих се от студа.

Изобщо се уморих.

Бавно поеха по улицата.

— Не съм ги мамил на карти — внезапно се обади Дани.

— Вярвам ти.

— Откъде накъде?

— Не ми изглеждаш толкова тъп, че да правиш номера, когато си сам срещу трима. Как мислиш да стигнеш до Дивайн? Има ли влак дотам?

Мярна черен седан, който се движеше бавно. След секунди шофьорът спря до патрулната кола на ъгъла, свали стъклото и каза нещо на ченгетата. Номерът на задната броня беше служебен, в бял цвят.

ФБР? Тук? Дали онзи кондуктор не беше заподозрял нещо и не ги беше повикал?

— Дивайн е доста уединено място, нали? — обърна се към Дани той.

Очите на младежа се спряха на двете коли, после върху лицето на Стоун. Очевидно беше забелязал реакцията му.

— Ще ти го кажа по друг начин — отвърна той. — Дивайн е място, където отиваш само ако страшно много искаш да го намериш. Не спирам да се учудвам, че все още се срещат хора с такива желания. А когато най-сетне го намериш, единствената ти мисъл е как час по-скоро да се махнеш.

— Звучи ми добре.

— Какво?

— Да вървим.

— Майтапиш се, нали? Казвам ти, че там е адът.

— Не, Дани, мисля, че не е.

— Защо си толкова сигурен?

Защото вече съм бил в ада. Но той не беше във Вирджиния.