Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Не й остава много — продължи той. — Знаете как е. Не съм бил син за подражание и точно сега изпитвам нужда да бъда до нея… Както би направил всеки син — заключи той неубедително. — Можете да ми приспаднете тези дни от бъдещи отпуски или отпуски по болест.
Сингълтън слушаше съсредоточено, но този път не кимна.
— Разбира се — каза накрая.
Гледа Д’Агоста дълго. Погледът му сякаш казваше: Много хора имат болни родители, лични трагедии. Но са професионалисти. С какво си по-специален? Най-сетне отмести очи и се извърна, вземайки купчината листи, които лежаха на бюрото му.
— Ще наредя на Мърсър и Сабриски да координират наблюдението — каза той отсечено през рамо. — Вземи си толкова дни, колкото ти трябват, лейтенант.
6
Над застоялото мочурище на Литъл Гавърнър Айлънд лежеше плътна мъгла. От мрачината идваха скръбните звуци на влекач, който се носеше надолу по Ийст ривър. Манхатън беше на по-малко от два километра през ледената черна вода, но никакви светлини от града не пробиваха булото на мъглата.
Д’Агоста седеше на предната седалка до шофьорското място, стиснал мрачно дръжката на вратата, докато служебната кола без опознавателни знаци на Лора Хейуърд подскачаше и се люшкаше по неравния път. Фаровете пронизваха тъмнината, двата снопа жълта светлина подскачаха нагоре-надолу, осветявайки за миг изровения коловоз и сухите скелети на дърветата отстрани.
— Мисля, че пропусна един трап — отбеляза той хапливо.
— Голяма работа. Ще те питам направо. Казал си на Сингълтън, че майка ти има рак?
Д’Агоста въздъхна.
— Това беше първото, което ми хрумна.
— Господи, Вини. Неговата майка умря от рак. И знаеш ли какво? Той не е отсъствал и един ден от работа. Направи погребението в неделя. Всички знаят тази история.
— Аз не я знаех. — Д’Агоста трепна като си помисли какво беше казал на капитана тази сутрин. Знаете как е. Точно сега изпитвам нужда да бъда до нея… Както би направил всеки син. Добър ход, Вини, няма що.
— Все още не мога да повярвам, че си вземаш отпуска, за да преследваш брата на Пендъргаст, базирайки се на едно писмо и едно подозрение. Не ме разбирай погрешно: никой не уважава Пендъргаст повече от мен, той беше най-блестящият служител на закона, който съм срещала. Но имаше една фатална слабост, Вини, и ти знаеш коя беше. Той не играеше по правилата. Смяташе, че е над всички нас, глупаците, ограничени от устава. И ми е много неприятно, че усвояваш този подход.
— Не усвоявам този подход.
— Това преследване на брата на Пендъргаст е до такава степен извън служебния правилник, че не е дори забавно. Искам да кажа: какво точно се каниш да правиш, ако намериш този Диоген?
Д’Агоста не отговори. Не беше стигнал чак дотам в плановете си.
Колата се разтресе, когато предната лява гума хлътна в една дупка.
— Сигурен ли си, че това е верният път? — попита тя. — Не мога да повярвам, че тук наблизо има болница.
— Това е верният път.
През мъглата постепенно започнаха да се провиждат размити силуети. С приближаването на колата неясните очертания приеха формата на портал със заострени пръчки от ковано желязо, от двете страни на който се простираше висока десет стъпки тухлена стена, покрита от мъх. Седанът се приближи до затворения портал с архаично караулно помещение отстрани. Върху металната табелка се четеше: Болница „Маунт Мърси“ за душевноболни престъпници.
Появи се някакъв пазач с фенерче в ръка. Д’Агоста се протегна през Хейуърд, за да покаже значката си.
— Лейтенант Д’Агоста. Имам среща с д-р Остром.
Човекът се върна в караулното и се зае да проверява някакъв списък. Миг по-късно вратата изскърца и бавно се отвори. Хейуърд подкара по чакълестата алея към импозантна постройка, чиито бойници и кули бяха почти забулени от спускащата се мъгла. По горния й край Д’Агоста забеляза цяла редица назъбени камъни, като счупени зъби на фона на тъмнината.
— Боже мой! — възкликна Хейуърд, докато надничаше през предното стъкло на колата — Пра-лелята на Пендъргаст е там?
Д’Агоста кимна.
— Очевидно това място някога е било скъп санаториум за туберкулозни милионери. Сега е затвор за душевноболни престъпници, които са били признати за невинни поради невменяемост.
— Какво точно е извършила?
— Констанс ми каза, че е отровила цялото си семейство.
Хейуърд го погледна.
— Цялото си семейство?!
— Майка, баща, съпруг, брат и две деца. Смятала, че са обладани от дявола. Или може би от душите на войниците янки, застреляни от баща й. Изглежда никой не е съвсем сигурен. Както и да е било, стой на разстояние от нея. Очевидно се е измайсторила да намира бръснарски ножчета и да ги крие у себе си. Пратила е двама санитари в спешното за последните дванайсет месеца.