Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Как е свидетелката ни? — попита Сингълтън. — Справя ли се? — Той стоеше зад бюрото си и гледаше Д’Агоста. Капитанът имаше пронизващо сини очи и когато погледнеше някого, го караше да се почувства сякаш е в центъра на вселената: най-малкото, за този кратък миг човек имаше цялото му внимание. Това беше доста изнервящо.
— Разказът й се подкрепя от охранителната камера.
— Добре, добре. По дяволите, мислиш си, че в тези дигитални времена банките са в състояние да наблюдават по-добре района с техните охранителни камери. Нашият човек изглежда знае какъв е обхватът им — как мислиш, дали е работил някога в силите за сигурност?
— Проверяваме го.
— Единадесет удара и всичко, което знаем до момента е, че е бял.
И обрязан, помисли си Д’Агоста безрадостно.
— Накарах детективите ни да се обадят на всички управители в клоновете от горещия списък. Те инсталират допълнителни скрити камери.
— Този тип може да работи в охранителната фирма, която доставя камерите.
— И това проверяваме.
— Една стъпка пред мен. Ей това обичам да чувам. — Сингълтън тръгна към купчината документи и започна да ги прелиства. — „Ухажора“ действа в район от двайсет пресечки. Така че следващото, което трябва да се направи, е да се следят най-внимателно банкоматите, които все още не е ударил. Ако не стесним списъка на възможностите, ще си разпилеем силите. Слава богу, че в момента нямаме никакви убийства. Вини, ще оставя на теб да се свържеш със специалния отряд и да изготвиш списък с най-вероятните банкомати от гледна точка на най-скорошни удари и да разпределиш така хората, че да ги държим под постоянно наблюдение. Кой знае? Може и да ни излезе късметът.
Сега е моментът, помисли си Д’Агоста и облиза устни.
— Всъщност, точно за това дойдох да говорим.
Сингълтън спря и го фиксира още веднъж с напрегнат поглед. Погълнат до такава степен от работата си, на капитана не му бе и хрумнало, че Д’Агоста може да идва за нещо друго.
— Какво имаш предвид?
— Наистина не знам как да го кажа, но… сър, искам да помоля да ме пуснете в отпуска.
Веждите на Сингълтън подскочиха нагоре от изненада.
— В отпуска?
— Да, сър. — Д’Агоста знаеше как е прозвучало. Както и да го репетираше наум, никога нямаше да прозвучи добре.
Сингълтън задържа погледа си върху него по-дълго. Не каза нищо; нямаше нужда. В отпуска? Тук си едва от шест седмици и вече искаш да излизаш в отпуска?
— Нещо, което да ми кажеш, Вини? — попита той тихо.
— Семейни проблеми — отговори Д’Агоста след кратка пауза. Той се мразеше заради пелтеченето и още повече — заради лъжата. Но всъщност какво, по дяволите, трябваше да каже? Съжалявам, капитане, но разполагам с ограничено време, за да премахна човек, който официално се води мъртъв и чието местонахождение е неизвестно, за престъпление, което още не се е случило? Вътрешно нямаше съмнение, не се съмняваше изобщо, че трябва да се заеме с това. За Пендъргаст очевидно е било изключително важно, щом дори от гроба е оставил инструкции. Това беше повече от достатъчно. Но от това не му ставаше нито по-леко, нито по-добре.
Сингълтън го гледаше с поглед, в който се четяха и грижа, и замисленост.
— Вини, знаеш, че не мога да го направя.
С отвратително чувство, Д’Агоста осъзна, че ставаше дори по-трудно, отколкото бе предполагал. Щеше да го направи, дори ако трябваше да напусне — макар че това би означавало край на кариерата му. Ченгето може да напусне веднъж, но втори път — не.
— Става въпрос за майка ми — каза той. — Има рак. Според лекарите си отива.
Сингълтън не каза нищо още известно време, очевидно опитвайки се да го проумее.
— Много, много съжалявам да го чуя.
Отново настъпи тишина. Д’Агоста трескаво си пожела някой в този момент да почука на вратата, да звънне телефонът или метеор да се забие в сградата — каквото и да е, само да отклони вниманието на Сингълтън.
— Току що разбрахме — продължи той. — Беше шок, истински шок. — Той замълча с натежало сърце. Току що бе изтърсил първото извинение, което можа да измисли, и то вече му се виждаше ужасен избор. Собствената му майка, рак… Дявол да го вземе, би трябвало да отиде да се изповяда, след като всичко това мине. И да звънне на майка си във Веро Бийч, да й изпрати огромен букет рози.
Сингълтън кимаше бавно.
— Колко време ти трябва?
— Лекарите не знаят. Седмица, а може би и две.
Сингълтън кимна отново, още по-бавно. Д’Агоста усети, че целият се изчервява. Питаше се какво ли мисли в момента капитанът.