Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Отвън, пред входа на кабинета на Глен Сингълтън, нямаше секретарки, регистраторки или някои от онези вечни блюдолизци, които обсаждат всеки началнически офис. Самото помещение беше не по-голямо от всички останали офиси, пръснати из тесните и прашни предели на сградата. На вратата липсваше табелка, която да оповестява високия статус на обитателя. Ако не си ченге, нямаше начин да разбереш, че това е кабинетът на главния шеф.
Но, помисли си Д’Агоста докато се приближаваше, това си беше съвсем в стила на капитана. Капитан Сингълтън беше от онази рядка порода полицаи, човек, който бе проправил пътя си през служебната йерархия почтено, изграждайки репутацията си не с целуване на задници, а с разрешаването на редица тежки случаи и солидна полицейска работа. Той живееше и дишаше само за едно: да очисти улиците от престъпници. Сигурно беше най-яко работещото ченге, което Д’Агоста познаваше, с изключение на Лора Хейуърд. Д’Агоста бе работил за повече бюрократи, отколкото би искал, и това го караше да уважава професионализма на Сингълтън още повече. Чувстваше, че и Сингълтън го уважава, и фактът значеше много за него.
Но всичко това само правеше работата, за която бе дошъл, по-трудна.
Вратата на капитана беше както винаги широко отворена. Не беше в стила му да се огражда — всяко ченге, което искаше да се срещне с него, можеше да го направи по което време иска. Д’Агоста почука и надникна вътре. Сингълтън беше там, стърчеше зад бюрото си и говореше по телефона. Изглежда дори зад бюрото този човек никога не сядаше. Наближаваше петдесетте, висок и слаб, с физика на плувец — плуваше всяка сутрин в шест, без да пропуска. Имаше продълговато лице с орлов профил. Всяка втора седмица подстригваше прошарената си коса при един абсурдно скъп бръснар в приземния етаж на Карлайл и винаги изглеждаше поне толкова добре поддържан, колкото кандидат за президент.
Сингълтън пусна една усмивка към Д’Агоста и му махна с ръка да влезе.
Д’Агоста прекрачи вътре. Капитанът му посочи един стол, но той поклати глава: нещо в несекващата енергия на капитана го караше да се чувства по-удобно прав.
Сингълтън явно говореше с някой от завеждащите връзки с обществеността в НПУ. Гласът му бе учтив, но Д’Агоста знаеше, че вътрешно кипи: силната му страна беше полицейската работа, не пиарът. Той мразеше самото понятие — казваше на Д’Агоста: „Или хващаш престъпника, или не. Какво има толкова да се увърта?“
Д’Агоста се огледа. Офисът беше мебелиран толкова оскъдно, че изглеждаше направо анонимен. Без снимки на семейството; без задължителните фотоси, на които капитанът се здрависва с кмета или комисаря. Сингълтън беше едно от най-награждаваните ченгета на активна служба, но тук не се виждаха похвали за храброст, почетни значки или грамоти в рамки върху стените. Вместо това в единия край на бюрото му се мъдреха купчина изписани листи и петнайсет-двайсет кафяви папки на близката полица. На втора полица Д’Агоста забеляза наръчник за съдебни процедури и разследвания на престъпления, половин дузина омачкани от прелистване книги по юриспруденция.
Сингълтън остави телефона с видимо облекчение.
— По дяволите — изпъшка той. — Имам чувството, че изразходвам повече време за обществени задачи, отколкото да закопчавам лошите момчета. Напълно достатъчно, та да ми се прииска отново да съм патрул. — И той дари Д’Агоста с кратка усмивка. — Как върви, Вини?
— Всичко е наред — отвърна Д’Агоста, но съвсем не чувстваше да е така. Доброжелателството и отзивчивостта на Сингълтън правеха тази малка визита само по-трудна.
Капитанът не беше викал Д’Агосга: той бе назначен към отдела от комисарския офис. Това би му гарантирало със сигурност подозрителен, враждебен прием от другите шефове, които познаваше — Джак Уакси, например. Уакси щеше да се почувства застрашен, щеше да го държи на една ръка разстояние и да прави така, че той да получава незначителните случаи. Но Сингълтън беше пълната противоположност. Той посрещна радушно Д’Агоста, лично го запозна с подробностите и спецификата на работата в офиса си, дори му повери разследването на „Ухажора“ — а в момента нямаше по-заплетени случаи от този.
„Ухажора“ не беше убил никого. Дори не бе използвал оръжие. Но беше сторил нещо почти толкова лошо: бе направил Нюйоркското полицейско управление за посмешище. Крадец, който опразва кеша на банкомата, а после прави представление за охранителната камера, като си показва пениса, беше перфектната помия за дневните таблоиди. А „Ухажора“ бе направил визити на единадесет банкомата. Всеки пореден обир означаваше нова уводна статия, подхилквания и намеци. Всеки път натриваха физиономията на управлението. „На Ухажора му става по-дълъг“, беше оповестил „Поуст“ след последния обир преди три дена. „Полицията установява, че й е по-къс“.