Аз бях Цицерон
- Автор: Базна Елиаза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Р. Йосифов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аз бях Цицерон». Краткое содержание книги:
В тази книга Базна — Цицерон — разказва своите спомени. Пред читателя оживяват събитията от времето на Втората световна война. Под обектива на Базна се редят една след друга секретните телеграми на съюзниците. Със затаен дъх четем как Цицерон се вмъква в спалнята на сър Хю, взема документите от касетката и ги фотографира. Обаче накрая измамникът остава измамен, немците му заплащат с фалшиви лири стерлинги.
— Как говориш! — викаше Мара учудена. Бях въодушевен. Извадих три парчета восък от джоба на палтото си и й ги показах.
— Какво е това? — попита тя.
Моят комплекс за малоценност се развихри в хвалби.
— Отпечатъците от ключа. Обясних й как беше станало всичко. Негово превъзходителство беше в банята, плискаше се с наслада. Аз приготвях сивия му костюм в спалнята. На нощното шкафче видях една връзка с три ключа: от касата, от червената и от черната касетка. Направих отпечатъците. Остана малко восък на единия от ключовете. Отидох към гардероба, взех една от кърпичките за украшение от един костюм на сър Хю, изчистих с нея ключа и оставих отново връзката ключове на нощната масичка. В този момент той влезе в стаята, загърнат в хавлията си. Влезе така внезапно, че аз нямах време даже да се изплаша. Вдигнах кърпичката високо и оглеждайки я, казах, като се обърнах към негово превъзходителство:
— Трябва да се даде за пране, ваше превъзходителство…
Кърпичката беше снежно бяла. Той кимна с глава, но не беше ме чул. Огледа се и откри с облекчение ключовете, взе ги мълчаливо, пусна ги в джоба на хавлията и излезе. Веднага след това го чух да прави гаргара. Изтрих челото си с кърпичката. Обаче пред Мара пак се хвалех.
— Той прави гаргара колоратурно, ти трябва да го чуеш…
Наблюдавах отпечатъците с насмешка. Представях си колко изплашен е бил сър Хю, когато изведнаж в банята му е дошло на ум, че ключовете към неговите тайни лежат така свободно на нощното шкафче. Сигурно е изхвръкнал моментално от ваната! Бях се засмял до ушите и казах на Мара:
— Сър Хю е много чувствителен. Ако не бе загубил време да си наметне хавлията, щеше да се яви на вратата, когато аз държах ключовете още в ръцете си.
Седях с Мара на една пейка в малкия парк на Каваклидере. Тя се притискаше до мене и шепнеше:
— Знаеш ли какво бих искала да имам?
— Не знам — отговорих й отегчен. Тя въздъхна.
— Бих искала да имам едно малко жилище, в което да сме сами, да сме щастливи и там да бъда само за тебе.
— Ако всичко се уреди, скоро ще имаме едно такова жилище — прошепнах аз. Страстта, с която тя се хвърли след това към мене, ме изтръгна от моите мисли. Станах и съвсем делово я запитах.
— Кога отива мистър Бъск пак на прием?
— В други ден.
На определената дата посетих Мара. В бюрото на Бъск намерих един списък с имена, фотографирах го в кухнята. През нощта останах в стаята на Мара. Ние бяхме много щастливи, въпреки че трябваше да бъдем съвсем тихи. В джоба на палтото ми, което висеше закачено на кревата, беше камерата. Бях фотографирал имената на всички британски тайни агенти в Турция.
Измъкнах се от къщата в утринния здрач. Беше сутринта на 26 октомври 1943 година. Той стана решаващият ден. Реших още тази вечер да направя предложението си на германското посолство. Сега и аз желаех малкото жилище, за което Мара бе говорила.
Имах филм с общо петдесет и две снимки. Размислях каква цена да искам за тях. Този ден бяха много невнимателен слуга за сър Хю. Мисълта за парите ме замайваше и объркваше. Трябваше да внимавам и да се съсредоточа. Мислех — ще искам двадесет хиляди лири стерлинги. Тази сума ме зашемети. Нито за миг не помислих даже, че германците биха могли да отхвърлят моето предложение.
Трябваше да се представя съвсем сигурен и спокоен. При това аз трябва да забравя, че до преди половин година съм бил гаваз у съветника при посолството Йенке. Решаващото е да се представя съвсем сигурен, достоверен. Те трябва да бъдат уверени, че съм бил шпионин и никога нищо друго освен това. Те трябва да разберат, че всичко това отдавна вече съм го подготвял. Нетърпеливо очаквах края на моите задължения при сър Хю. Двадесет и шести октомври ми се видя най-дългия ден в моя живот. Беше 18 часът, когато напуснах британското посолство. Филмите бяха у мене. Портиерът-гаваз на германското посолство се казваше Петър. Той беше югославянин и ме позна веднага.
— Отново ли искаш да започнеш работа при нас?
— Може би — отговорих аз.
Едва прикривах възбуждението си. Беше 19 часът. Един цял час бях се опитвал напразно да се успокоя.
— Искам да говоря с г-жа Йенке — казах аз. Германското посолство се намира на бул. „Ататюрк“. Това е един свят за себе си. Вън, пред портите от ковано желязо, пътеки без настилка, шум, викове, свирки на коли, непрекъснато минават разбити коли, магаретари, босоноги селяни, дошли на посещение в града, просяци… Зад портите изведнаж ред, спокойствие, безукорна чистота, дървета, зелена ливада, цветни лехи. Британското и германското посолство бяха най-красивите сгради с паркове в града. Изведнаж трябваше да се усмихна при мисълта, която внезапно ме обхвана. Аз, Елиаза Базна, гавазът, щях да действувам скоро в двете най-прекрасни господарски владения в Анкара. И тъкмо тази комична мисъл успокои моите свръхнапрегнати нерви.