Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Обърна се към Пиърс.
— Имали сте късмет, че не сте срещнали никого в тази запустяла църква. — Задържа погледа си върху него за няколко секунди, после пак погледна колегата си, който кимна и затвори кутията. — Но няма за какво да се безпокоите повече.
Взе кутията и двамата тръгнаха към вратата. Пиърс се отмести да им направи път.
— Благодаря. — Мъжът спря. В очите му се таеше заплаха. — Сигурно имате много работа тук. Дано да я свършите по-бързо.
Още една усмивка — и последва по-дребния мъж навън. Пиърс ги гледаше как се отдалечават.
— Много си глупав, Иън — каза Мендравич над рамото му. — Нямам представа какво има в тази кутия, но не бива да предизвикваш такива като тях.
— Не мога да си представя, че Ватиканът…
— И аз не мога, но нищо не може да ме спре да им кимам и да се усмихвам, и да им дам всичко, което искат. Колко време изкара тук и още не си разбрал това?
Двамата мъже стигнаха до хеликоптера. Мендравич продьлжи:
— И няма да си губя времето да ви питам какво наистина е станало снощи в църквата. Имали сте късмет, че никой от тях не е бил там.
Пиърс гледаше как хеликоптерът излита към слънцето.
Шофьорът, албанец от Тирана, се бе промъкнал през границата преди няколко месеца и сега помагаше и на други да се измъкнат от опасната зона. Срещу заплащане, разбира се. Днес щеше да придружава един млад американец до Загреб. Бяха му казали, че е журналист. Подробностите нямаха значение. Естествено той делеше с няколко подкупни граничари — ако някой въобще можеше да нарече онези продажници „граничари“, — но все пак оставаше и за него. Американците винаги плащаха предостатъчно.
— Плащаш двойно, ако стигнем границата след залез слънце — изсумтя шофьорът.
Пиърс не му обърна внимание и продължи да говори с Мендравич.
— Имам адреса.
— Той ми е доста далечен братовчед — каза хърватинът. — Но все пак трябва да разбере, че съм още жив.
Пиърс кимна и се опита да се усмихне.
— Тя няма да излезе, нали?
Мендравич го хвана за раменете и го погледна в очите.
— Това, което те е довело тук, е все още в теб. Не го подлагай на изпитание.
— Ще се опитам.
Мендравич се усмихна и кимна. После каза:
— Няма да излезе. — Потупа Пиърс по бузата. — Сбогом, Иън.
После се обърна и влезе в къщата.
Пиърс изчака още един миг, после се качи в буса, погледна за последен път обезобразената от войната околност и се отпусна на седалката. Албанецът изглеждаше разтревожен.
— Казвам ви, след залез не можем да се промъкнем. Без значение колко пари имате. — Той изчака Пиърс да каже нещо, после попита: — Имате пари, нали?
PATER1
Рим, август 2000
1
Летният дъжд бе сварил неподготвени повечето от събралите се в базиликата „Сан Клементе“. Дневната горещина беше навън, зад каменните стени, но и тук шапки и ръце се бяха превърнали във вентилатори, за да се борят със задухата. Дори мозайките отгоре, извивки в червено и зелено, като че ли се потяха в горещината. Обикновено празен, сега нефът беше зает от плътни редици столове, поставени точно зад „скола канторум“ — мястото на църковния хор, запълнено от деца в бели одежди.
От време на време малка ръчица се вдигаше, за да изтрие капките пот; иначе момчетата бяха съвсем неподвижни, заслушани в месата, посветена на монсеньор Себастиано Руини. От олтара се извиси глас на скръбен латински. Равният му ритъм действаше приспивно на тълпата.
Отец Иън Пиърс седеше от лявата страна на предпоследния ред и си вееше с молитвеника си, за да прогонва горещината; мислите му бяха заети с многобройните вадички пот, който се стичаха по гърба му.
Всъщност не познаваше Руини. Виждал го беше веднъж-дваж в библиотеката на Ватикана — мъж, влюбен в архитектурата на четвърти век, само допреди няколко седмици участвал в тримесечни разкопки някъде из Турция — но познанството им беше достатъчно, за да оправдае появата си на погребението му. Така беше и с повечето от присъстващите духовници, дошли да повишат знанията си в Рим — те отделяха по-малко време на въпросите на вярата, отколкото на учението. Всеки би могъл, ако бъде принуден, да направи избор между двете неща, но техният път бе различен начин да се служи на Господа — да учиш, а не да водиш паство. Да е тук, за един млад свещеник, работещ неуморно в малката си бостънска енория, бе нещо чудесно.
Е, може би неуморно не беше правилната дума. Но винаги разтревожен. Несигурен. Въпросите от Босна така и не бяха забравени. Защо? Няколко месеца, след като се бе прибрал, Петра бе престанала да пише — той бе взел своето решение; тя — своето. Всички връзки бяха прекъснати. Това правеше болката само по-остра. Майка му и баща му бяха казали, че трябва да се върне и да я намери, за да може да прецени всичко. Този път нямаше друг мотив. Просто искаха да е щастлив.
1
Бог Отец (лат.) — Б. пр.