Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Петра, все още потънала в съня, се сгуши в гърдите му.
Светлината идваше отдолу — от друго стълбище, водещо към някогашното богомилско светилище. „Никой не идва повече тук, никой, дори и бежанците.“ Отново стържене, тъп звук, като че ли някъде се бе откъртил камък. Пиърс внимателно се освободи от Петра и бързо навлече панталоните и ризата си. Светлината се усилваше, подскачаше неравномерно, като че ли търсеше пътя си по стълбата. Чуха се стъпки, светлината обля цялата отсрещна стена. После се показа някаква сянка. Прилепен до стената, Пиърс наблюдаваше. Един едър мъж се качваше по стъпалата към църквата. Почти бе стигнал до тях, когато Петра отново се размърда и сламата под нея прошумоля.
Светлината незабавно се насочи към тях. Пиърс скочи и разпери ръце така, че да се виждат ясно, в случай че човекът държеше нещо повече от фенерче. Беше залавян в подобни моменти и преди; най-добре беше да играе ролята на объркан служител от хуманитарната помощ и да се надява, че възрастта му е достатъчно красноречива. Ако мъжът беше католик, нямаше нужда от тревога: нямаше смисъл да тълкуват станалото по друг начин освен като невинно недоразумение.
Пиърс — ръцете му бяха все така разперени — заговори, като полекичка се отдалечаваше от Петра.
— Здраво, здраво — каза той на хърватски, — аз съм от католическата помощна мисия… Отделих се от групата си в Слитна… Само пренощувах тук. Имам документи.
— Спри. — Светлината сега беше насочена право в очите му. Пиърс мигаше бързо, като внимаваше да не прави резки движения. — Документите. Бавно.
Пиърс бръкна в джоба си и извади документите си, удостоверяващи, че е дошъл с хуманитарна мисия. Бяха малко посмачкани, но печатите все още ясно личаха. Светлината се отклони от очите му към тях, после непознатият каза:
— Изтекли са преди цял месец.
Пиърс продължи да се прави на наивен.
— Да… вече се получиха следващите, чакат ме в Загреб. — Лъжа, но той знаеше, че споменаването на бюрокрацията е най-сигурният начин да се отърве от по-нататъшно разпитване.
— Аха.
Двамата се гледаха. Не само произношението и очите, търсещи подробности, се сториха странни на Пиърс; начинът, по който бе облечен мъжът, беше съвсем не на място. Носеше добре ушита риза със защитен цвят — скоро гладена, също както и панталоните му. Косата му бе късо подстригана и сресана на тънки руси таралежови иглички в характерния военен стил. На колана на мъжа висеше кобур — хубава кожа, без следи от износване. А в лявата си ръка носеше малка чанта с дълга дръжка, също от кожа и също в отлично състояние. Но най-озадачаващото бяха ботушите. Пиърс бе виждал в Щатите такива ботуши — струваха по петстотин долара и трудно можеха да се открият в радиус от хиляда километра около Слитна.
— Трябва да ги подмените колкото се може по-скоро — каза мъжът вече на английски, произношението му беше обезпокояващо чисто. На Пиърс му се стори, че мярка в очите му следа от самодоволство, като че ли мъжът изпитваше приятно чувство, че се е изправил пред толкова лесен проблем. — В тази част на света има хора, които биха ви разстреляли за подобен пропуск.
— Прав сте. — Пиърс знаеше, че не трябва да спори, че трябва да избягва противоречието. — Грешката е моя. — Двамата отново се загледаха. Никой не помръдваше. Накрая мъжът леко кимна и Пиърс се опита да разреди напрежението, като бавно тръгна към стената вдясно.
Мъжът пристъпи и препречи пътя му. За секунда доброто настроение се смъкна от лицето му — и след секунда се върна, някак неестествено живо.
— Няма ли да останеш тук, докато се съмне? — Неловко мълчание, отново усмивка. — Или съм променил плановете ти?
И преди Пиърс да успее да отговори, изражението му отново се промени. Вече нямаше закачки, нямаше игрички — само маска от студено безразличие, каквато Пиърс не бе виждал никога.
В следващия миг главата на мъжа внезапно отскочи встрани — прозвуча изстрел — и той рухна на земята. Последва го и фенерчето — заподскача по пода и захвърля безредни светлини. Пиърс замръзна.
— Имаше нож — чу гласа на Петра и бавно се обърна. Беше се изправила — гола, с пистолет в ръка. Светна с фенерчето си. Той стоеше вцепенен. — Щеше да те убие.
После бавно остави пистолета на земята и го погледна объркана, едва сега осъзнала, че е гола.
Наведе се и затърси дрехите си. Гласът й, някак далечен, повтаряше:
— Той имаше нож — намъкна блузата си, — щеше да те убие.
Пиърс можа само да кимне. Беше го усетил, но никога не беше стоял толкова близо до смъртта, никога не я бе предусещал така пряко. Тя се облече и клекна до трупа. Пиърс клекна до нея и я прегърна. Тя се притисна към него. И двамата трепереха.