Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване
- Автор: Монро Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Хайтова-Ифандиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване». Краткое содержание книги:
— Получихме Сигнала, преди близо сто години. Чакахме го няколко хиляди години и той накрая дойде.
— Не разбирам.
— По-скоро не си спомняш. И ти ще го получиш, когато дойде времето за теб и твоите хора. Ние сме преживели и познали всички следи от промяната в нашата част на тази материална вселена. Ходихме до звездите и обратно, движейки се по същия начин, както и ти. Не открихме нищо, което да си нямаме тук, наистина нищо ново.
— Мисля, че го имам. Вие знаете, че има повече…
— Може би има един начин да го кажем. Другото е… любопитство, да, любопитство.
— Да, случвало ми се е. Но всички ли си отивате?
— Защо да оставяме някого след нас? Ти би ли оставил ръката си или дори пръст?
— А къде ще отидете?
— Сигналът ще ни води.
— Какъв е този Сигнал? Можете ли да ми го опишете?
— Съставен е от ангажимент.
— Ангажимент с кого? Или какво?
— С един от нас, който тръгна пръв. Те всички се съгласиха да ни изпратят специален Сигнал, когато и за нас настъпи моментът да го последваме. Най-накрая един го направи след всичките тези много години.
— Той беше… вие сте… като изследователи, търсещи нови светове за побеждаване.
— Не за побеждаване, Робърт. Да бъдем там и да разберем.
— Откъде знаете къде да отидете? — Въпросите продължаваха да извират.
— Ние просто следваме Сигнала.
— Сега получавате ли го?
— О, да. Той е с нас непрекъснато, откакто го усетихме за първи път.
— Аз защо не го усещам?
— Това аз не знам. Може би твоята настройка е различна.
— Твърде дълго сте чакали. Защо е това?
— Необходимо е да обучим нашите деца-животни да свикват да живеят без нас. Сега, след като вече сме свършили тази работа, сме в процес на раздяла с всички тях. Ние не можем, нито пък ще ги вземем с нас.
Разбрах, че за мен е вече време да си ходя.
— Радвам се, че дойдохме. Някак си ми се струва, че пак ще се видим.
— Ще се срещнем, мога да ти кажа и нещо повече… но това би могло, както вие му казвате, да помрачи радостта.
Махнах за сбогом, а всичките четирима ми махнаха, когато започнах да се издигам над тревата. Не можах да видя мря ИНСПЕС приятел и придружител, но в най-лошия случай знаех обратния път. Постепенно излязох от фаза и се гмурнах в мрака. Тогава светещата фигура на ИНСПЕС се появи до мен.
— Смяташ, че са интересни, нали?
— Те много приличаха на хора от бъдещето, които вече съм срещал и преди. Освен че онези живееха от другата страна на Земята, а не на нея.
— Заради твоята любов към животните ние решихме, че ще усетиш близост.
— Усетих. Сега има ли друго място, което можем да посетим?
— Какво е желанието ти?
— Някъде, където има нечовеци. Но разумни. И нематериални.
— Имаме богат избор, ако те ни позволят.
— Да позволят? Не ми звучи приятно.
— Някои ще гледат на теб като на напаст. Да, като на чума.
— Но ти ми беше казал, че аз съм ненакърним! Не мога да бъда наранен.
— Това е така.
— Мисля, че се нуждая от нещо не така спокойно, нещо по-възбуждащо. Това глупаво ли звучи?
— Не, не ако това е желанието ти.
— И този път ще останеш ли с мен?
— Аз винаги съм с теб. Следвай ме близо.
Светлата фигура започна да се гмурка бързо, а аз бях точно зад него, използвайки метода, който бях научил, за да не го загубя, и пазейки неговото енергийно поле. Може да e било вечност или пък само миг — този период в тъмнината, с точилата светлина пред мен. После имаше експлозия от яр-ки цветове от миниатюрни точици, които оформяха нещо като няколко неправилни форми… първо светлозелени… после жълти… и после аз бях дръпнат в едната, която бе ярко оранжева. Чаках неподвижно, докато оранжевото се притисна около мен, държейки ме в яка прегръдка. Не направих опит да се боря, нито пък бях уплашен. Бях научил много.
Изведнъж серия от удари започна да бомбардира съзнанието ми като канонада от електрически шокове. Те бяха спокойни, но натрапващи се, настойчиви. Мога да ги представя само като компютърни, бинарни кодове. Но онова, което комуникираше, бе жив организъм, за което съм сигурен.
Ударите продължаваха, отеквайки тъпо в главата ми. Не можех да ги разчета, затова се опитах да изпратя моята слаба версия на несловесно общуване. Мислех за вътрешен модел на нашата Слънчева система, после мислено пуснах една стрела, излизаща от трета планета и завършваща където бях аз. Това произведе в отговор една дълга серия от удари — те ми напомняха за примитивна форма на Морзовата азбука, но не се превеждаха с букви. Но когато умът ми привикна с тях, започна да се оформя една картина… огнено слънце, с една стрела, която сочеше не от него, а към него. Това ли бе мястото, където бяхме сега?