Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване
- Автор: Монро Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Хайтова-Ифандиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване». Краткое содержание книги:
— Красиво място — започнах пръв.
— Времето е много приятно. Възбуждаме гръмотевична буря всеки следобед, за да почистим листата и да доставим вода за растенията.
— Със светкавици ли?
— Да, но ние насочваме силата й там, където трябва да направи контакт. Електрическият, това е жизнено важен за целия живот, основан на въглерода.
— А вятърът… контролирате ли го и него?
— Вятърът? Да не би да искаш да бъде по-силен?
— О, не, всичко е наред… добре е… Той широко се усмихна.
— Чудиш се какво ядем.
— Вие всички приличате на добре хранени и здрави.
— Здрави?
— Никакви болести или рани и други подобни.
— Ти идваш от странен свят! Наистина ли имате трудности да поддържате физическото си тяло?
— Това е основната ни трудност.
— Колко жалко. В нашата история има записани такива проблеми преди много хилядолетия.
— Нямате ли буболечки? Никакви вируси? Никой ли не е убит или ранен?
— Разбирам какво ми казваш. Буболечките и вирусите работят за нас, Робърт. Нямаме неприятности. Колкото до убитите… ние прекратихме онова, което наричате смърт, преди много години.
Хиляди въпроси кръжаха из главата ми. Един се пръкна на повърхността.
— В такъв случай вие трябва да контролирате и раждаемостта?
— О, да. А колкото до останалата част на мисълта — ние все още се наслаждаваме на ритуала!
— Но няма и деца…
— Ние имаме много деца. Искаш ли да видиш някои от тях?
— Да, бих искал. — — Ще ги повикам.
Серия от различни подсвирквания зазвуча в главата ми, като птичи песни, почти някаква форма на музика. Откъм дърветата дойдоха няколко вида животни, големи и малки, и всички се поклониха на четиримата, които ги чешеха и галеха. Някои наподобяваха котки, други влечуги, като малки алигатори и огромни змии. Трети приличаха на маймуни, а пък четвърти би трябвало да са елени, но с дълги муцуни и опашки. Рояк от гигантски пчели излетя като вълна от едно дърво и като се гмурнаха и игриво пикираха, минаха покрай нас. Над главите ни двойка грамадни, брилянтно зелени птици, описваха кръгове, като ни наблюдаваха. Малка синя птичка кацна на рамото на приятеля ми и започна да чурулика в ухото му. Той се обърна към мен.
— Нашите деца.
— Бих искал и аз да повикам толкова лесно моите собствени животинчета.
— Само трябва да запомниш звука и като потренираш, ще успееш.
— Цялата Земя ли е такава? Имам предвид животните?
— Само тук в долината. Останалите повече приличат на онова, което ти очакваше от четенето на книгите ви. Знаеш ли за системата на хранителната верига?
— Знам. Така умират животните.
— Да, при естествен ред на събитията. Така правят и тези, нашите деца. Постигнат е баланс и ние не го прекъсваме.
— Тогава вие какво ядете? Зеленчуци?
— Да ядем? Ще ти покажа.
Приятелят ми се обърна към една от жените в групата, която пристъпи към градината и загреба нещо, което приличаше на обикновена черна пръст. Тя донесе пълна шепа и застана до нас. Изведнъж аз разбрах какво щеше да се случи.
— Искате ли някой от любимите ви видове пшеница, „златна кралица“, както я наричате?
Кимнах с глава. Жената се взря в мен напрегнато, после обърна, другата си длан надолу и покри тази, в която държеше пръстта, като все още зорко ме следеше. Знаех, че четеше в съзнанието ми. След миг тя повдигна ръката си и разкри един чудесен миниатюрен чисто бял клас пшеница. Тя мито подаде.
— Той не може да го вземе — каза приятелят ми. — Той няма физическо тяло със себе си.
Почувствах смеха на момичето, когато се обърна и го предложи на един от малките кафяви елени, който го подуши с предубеждение. Те наистина имат смях, значи притежават и чувства, отбелязах аз.
— Ние сме опитали всички чувства, за които можете да се сетите, Робърт. Ние колекционираме емоции, но те ни контролират само когато им позволим.
Усетих прилив на благодарност.
— Много ви благодарим за горещото посрещане и за това, че ни позволихте да ви посетим. Много благодатно е. Никакви конфликти, никаква ярост, никакво съревнование…
— Ние имаме съревнование. Но никога не се увличаме дотолкова, че да забравим, че това е само една игра.
Не попитах за любов. Нямаше нужда. Излъчването от четиримата бе достатъчно доказателство. Но-имаше искрица тъга, смесена с радостта.
Приятелят ми се засмя отново.
— Посещението ви е добре премерено по време, защото скоро ще напуснем. Ние трябва да привикнем да бъдем без нашата долина и децата ни.
— Ще напускате ли? Защо?