Законът на Устър

Колкото повече размишлявах върху идеята да задигна кравешката сметаниера, толкова по-малко ми допадаше тя. Струваше ми се, че трябва да съществува някакъв среден път и трябва просто да изследвам всички подстъпи с надеждата да открия приемлива формула. Именно с тази цел се разхождах по терасата с оклюмала глава.

Направи ми впечатление, че старият Басет добре бе похарчил парите си. Аз съм врял и кипял из провинциални имения и за мен беше въпрос на минути да установя, че това отговаря на всички изисквания. Прекрасна фасада, просторни градини, равно подстригани ливади и обща атмосфера на тъй наречения едновремешен покой. В далечината мучаха крави, овце и птички съответно блееха и чуруликаха, а от съвсем близко разстояние проехтя гърмеж на пушка, подсказващ, че някой си пробва силите върху местните зайци. Тотли Тауърс може и да беше свърталище на неапетитни типове, но поне радваше окото.

Та докато се разтъпквах напред-назад и се мъчех да пресметна колко ли време е отнело на стария разбойник да събере достатъчно сухо за всичко това, в случай че е глобявал по двайсет души на ден с по пет лири, вниманието ми бе привлечено от вътрешността на една стая на партера, видима през отворен френски прозорец.

Беше нещо като малка гостна, ако разбирате какво искам да кажа, и оставяше впечатлението за мебелна пренатруфеност. Това се дължеше на натъпканост до отказ със стъклени витрини, които на свой ред бяха фрашкани до пръсване със сребърни предмети. Очевидно съзерцавах колекцията на Басет.

Спрях. Нещо сякаш ме притегли към френския прозорец. И след секунда се озовах очи в очи с моята стара приятелка — сребърната крава. Стоеше в малка витринка до вратата и аз се втренчих в нея, дишащ тежко върху стъклото.

В същия миг, разтърсен от силни чувства, открих, че витрината не е заключена.

Натиснах дръжката. Бръкнах вътре и я измъкнах.

И до ден-днешен не мога да твърдя със сигурност дали не съм искал само да я разгледам отблизо, или съм бил готов да я свия на момента. Единственото, което смътно си спомням, беше, че нямах никакъв план. Умственото ми състояние беше горе-долу като на патето в кълчищата.

Нямах достатъчно време да анализирам чувствата си и да извърша онова, което Джийвс би нарекъл обобщаващ анализ, защото в същия момент зад гърба ми екна мощен глас: „Горе ръцете!“ и когато се обърнах, забелязах Родерик Споуд, застанал в рамката на френския прозорец. В ръката му имаше пушка, небрежно насочена към третото копче на сакото ми. От позата му разбрах, че е от онези мъже, които обичат да стрелят странично, а не надлежно прицелени.