Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Момчето обичаше театъра и Джолиън старши си спомняше как седеше срещу него, прикривайки вълнението си под умишлено, но неубедително нехайство.
Поръча си и същата вечеря, каквато момчето винаги си избираше — супа, бяла риба, котлети и щрудел. Ах, да беше сега срещу него!
Не бяха се срещали цели четиринайсет години. И не за пръв път през тези четиринайсет години Джолиън старши се питаше дали не трябва да укори донякъде и себе си в тази история със сина си. Една нещастна любов с оная превзета кокетка Данае Торнуърти, сега Данае Пелю, дъщеря на Антони Торнуърти, го хвърли в обятията на майката на Джун. Трябваше може би да осуети тоя брак: и двамата бяха още съвсем млади; но след удара, нанесен върху самолюбието на Джо, бащата бързаше да го ожени. След четири години настъпи крушението! Да одобри поведението на сина си в това крушение беше, разбира се, невъзможно; разумът и възпитанието — това същото възпитание на два могъщи фактора, които държаха на принципите — казваха, че е невъзможно. Но сърцето му страдаше. Жестоката безсърдечност на тази история не искаше и да знае за сърцата. Останала бе Джун, дребосъчето то с огнена косица, което го бе завладяло, впило се бе в него… в сърцето му, създадено да бъде играчка и любимо убежище на малките безпомощни създания. Той разбра със собственото си прозрение, че ще трябва да се раздели с един от двамата — никакви полумерки не бяха възможни при такова положение. В това беше трагедията му. И малкото, безпомощно създание надделя. Той не можеше да бяга със заека и да гони кучетата; и се раздели със сина си.
Раздялата траеше и досега.
Предложил бе да дава намалена издръжка на Джолиън младши, но той я отказа. Отказът бе огорчил бащата може би повече от всичко друго, защото с него бе изчезнал и последният отдушник за заключената му обич, и се бе появило такова осезаемо и тежко доказателство за разрив, каквото се получава само при отнемане на имот или дарение и при отказ от тях.
Вечерята му се стори безвкусна. Шампанското също беше безвкусно и горчиво, не като някогашното „Veuve Clicquots“.
Докато си пиеше кафето, се сети, че щеше да ходи на опера. И той взе Таймс — нямаше доверие в други вестници, — за да потърси програмата. Даваха Фиделио.
Слава богу. Не беше някоя модерна германска пантомима от оня приятел Вагнер.
Той сложи отдавнашния си сгъваем цилиндър, чиито сплеснати от носене краища и огромни размери приличаха на емблема от по-добри времена, извади чифт свежи кожени ръкавици, придобили силен мирис на тютюн поради постоянната близост с табакерата в джоба на палтото, и се качи на една закрита двуколка.
Колелетата се затъркаляха по улиците и Джолиън старши се почувства обзет от необичайно оживление.
„Хотелите трябва страшно да печелят“ — помисли той. Преди няколко години нямаше нито един от тия грамадни хотели. И си спомни със задоволство за имота, който притежаваше наблизо. Цената му сигурно стремглаво се покачва! Какво движение!
Но тази мисъл го отнесе към едно от ония странни размишления, които бяха съвършено несвойствени за Форсайтови и съчетаваха отчасти тайната на превъзходството му над тях. Какви атоми бяха хората! Какво множество! А какво щеше да стане с тях!
На слизане от колата позалитна, даде на кочияша точно колкото му се полагаше, отиде до касата да си вземе билет в партера и застана в редицата с кесия в ръка — той носеше винаги парите си в кесия, защото не одобряваше навика да се оставят направо в джобовете, както правеха напоследък повечето млади хора. Чиновникът подаде глава като старо куче от къщичката си.
— О! — каза изненадано той. — Та това бил мистър Джолиън Форсайт! От години не съм Ви виждал, сър. Колко се радвам! Няма вече някогашните времена! Вие, брат ви, онзи… изпълнителят при разпродажбите… мистър Трейкър и мистър Никълъс Трефри… запазвахме редовно по шест-седем стола всеки сезон. Как сте, сър? Не младеем!
Очите на Джолиън старши се оживиха. Даде си гвинеята. Не бяха го забравили. Влезе под звуците на увертюрата като стар боен кон в битка.
Сгъна цилиндъра, седна, свали по навик ръкавиците си и сложи очилата, за да огледа залата. Накрая ги остави върху цилиндъра и загледа завесата. По-болезнено от винаги усети, че всичко е свършено за него. Къде бяха жените, онези красиви жени, които пълнеха някога залата? Къде беше опиянението от живота и от собствената му мощ да се наслаждава на всичко?
Най-редовният посетител на операта едно време! Сега нямаше вече опера! Този приятел Вагнер унищожи всичко: не останаха нито мелодия, нито гласове да я пеят. Ах, какви прекрасни певци! Нямаше ги вече! Той следеше безстрастно изпълнението на познатите сцени.