Сага за Форсайтови

Оттогава всяка година на първи януари той добавяше по една стотица и лихвата. Сумата растеше… Идната нова година щеше да е над хиляда и петстотин лири! Мъчно можеше да се изрази задоволството, което изпитваше при това ежегодно дарение. Но кореспонденцията не продължи.

Въпреки любовта към сина си, въпреки отчасти вродения, отчасти — както у хиляди хора от неговата класа — придобит инстинкт, поради непрестанното извършване и наблюдаване на сделки, да преценява поведението по-скоро по резултатите, отколкото по някакъв принцип, дълбоко в душата си той изпитваше смут. При дадените обстоятелства синът му би трябвало да е пропаднал човек — такъв е редът според романите, проповедите и пиесите, които бе чел, слушал и гледал.

Когато получи обратно чека, стори му се, че тук има нещо нередно. Защо синът му не бе пропаднал? Но дали наистина не е?

Той бе чул, разбира се — в действителност се бе погрижил да научи, че Джо живее в Сейнт Джоунс ууд21, в къща с градинката на Уистериал Авеню, че се явява с жена си в обществото — кой знае що за общество, — че има две деца, момченцето Джоли22 (подари обстоятелствата, при които се бе родило, му се стори безсрамие да му дадат това име, а безсрамието и плашеше, и възмущаваше Джолиън старши) и момиченцето Холи, родено след женитбата. Кой можеше да му каже какво е истинското положение на сина му? Джо получаваше дохода, който бе наследил от дядо си по майка, постъпил бе като застрахователен агент в Лойд и рисуваше… акварели. Джолиън старши знаеше това, защото ги купуваше скришом от време на време, след като видя името на сина си на последно място в търговска реклама на витрина край Темза. Намираше, че са лоши и, тъй като носеха подписа на сина му, не ги окачи никъде, а ги заключи в един шкаф.

Сега, в грамадната оперна зала, го обзе мъчителен копнеж да види сина си. Припомни си дните, когато имаше обичай да го пързаля в костюмче от дебел лен между нозете си; времето, когато подтичваше край понито на детето си, за да го учи на езда; деня, когато го заведе за пръв път на училище. Мил, лъскав младеж! В Итън23 бе усвоил може би прекалено онова държане, което според Джолиън старши се придобиваше само с много пари и единствено в такива заведения; но си остана все пак общителен. Такъв остана и след Кеймбридж… може би само малко по-сдържан, по-отчужден поради познанията, които бе получил. Чувството на Джолиън старши към нашите държавни училища и университети никога не се разколеба и той гледаше винаги с трогателно възхищение и недоверие на тази система, предназначена само за най-висшите слоеве в страната, до която сам той не бе удостоен да проникне… Сега, когато Джун замина и го изостави, утеха би било отново да види сина си. Чувствайки се виновен за тази измама към своето семейство, към принципите и класата си, Джолиън старши прикова поглед в певицата. Жалко същество… съвсем жалко! А Флориан беше направи дръвник!