Застрашеният вид
- Автор: Хапка Кэти
- Серия: Изгубени (Lost) #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Труд“
- ISBN: 978-954-528-640-7
- Переводчик: Весела Василева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Застрашеният вид». Краткое содержание книги:
„ХОРА… КЪДЕ СМЕ?“
Четиридесет и осем души, оцелели от катастрофата на полет 815 на „Океаник Еърлайнс“, се събуждат на неизвестен тропически остров. Приятели, врагове, „странни птици“ — те трябва да се сплотят, да станат добър екип, за да оцелеят. Но островът няма да позволи това да се случи така лесно…
Защитничката на природата, Фейт Харингтън, е една от най-ценните фигури, която може да помогне за оцеляването. Изстрадвайки своето минало, разкъсвана между чувството за вина и ниското й самочувствие, Фейт ще трябва да се бори с реалността, заобиколена от непознати във вражеската обстановка, която предоставя островът.
Ще даде ли мистериозната обстановка възможност на Фейт да започне живота си наново? Или младата жена ще стане първата жертва на опасния остров?
Сега, след като мина известно време, започна да се чувства леко глупаво. Защо бе реагирала толкова пресилено. Да, наистина постъпката на Джордж беше тъпа, жестока и напълно ненужна, а този род неща винаги я разстройваха. Нормално беше да й стане неприятно или да се ядоса, като го види, че убива паячето, но не дотолкова, че напълно да си изпусне нервите.
— Йо — един познат глас прекъсна мислите й. — Това е Фейт, нали? Хей, добре ли си? Изглеждаш малко… Как да кажа… яркочервена.
Тя се обърна и видя Хърли, който стоеше и я зяпаше.
— С-съжалявам — каза тя и изтри очите си с опакото на ръката си, като направи може би напразен опит да скрие, че беше плакала. — Добре съм, просто…
Тя замълча безпомощно, защото не знаеше как да обясни собственото си поведение. Но Хърли й се усмихна съчувствено:
— Не е необходимо да ми казваш. Всички сме малко изперкали в момента, знаеш. Но ето, я по-добре пийни малко вода, преди да вземеш да припаднеш или нещо такова.
Той й подаде чиста пластмасова бутилка. Едва сега видя, че огромните му ръце са пълни с бутилки и консервни кутии. За миг просто остана така, зяпнала бутилката, която той й подаваше, а мозъкът и скърцаше на най-бавните обороти.
Той размаха бутилката пред нея:
— Всичко е наред. Намерих ги. Там вътре — и посочи с глава към най-голямата останала част от тялото на самолета и къдравата му коса заподскача.
— Благодаря.
Фейт отвъртя капачката на бутилката с треперещи пръсти и отпи голяма глътка. Щом водата се спусна в гърлото й, разбра колко се беше обезводнила. Водата освежи мислите й почти веднага и тя веднага се почувства по-добре.
— Имах нужда от това — каза мило на Хърли и се опита да му върне бутилката.
— Задръж я — каза той и махна с ръка.
— Благодаря — сега, след като главата й работеше отново, тя реши да се опита да бъде полезна — този път наистина. Повечето от най-спешните случаи, изглежда, вече бяха мъртви, но тя бе сигурна, че има още много хора, които се нуждаеха от помощ. — Мм, знаеш ли къде е докторът?
— Имаш предвид онзи пич, Джак ли? — Хърли вдигна рамене. — Ъъъ. Не съм го виждал скоро. Защо, лошо ли ти е?
— Не, нищо подобно. Исках само да го питам дали не му трябва помощ.
Фейт не беше медик, разбира се, но като учен допускаше, че все ще може с нещо да бъде полезна.
— А, добре. Дано да го намериш лесно. Ако имаш нужда от още вода, ми кажи.
Хърли отмина, стиснал бутилките и консервните кутии.
Фейт тръгна да търси доктора, като заобикаляше големите отломки от самолета. Докторът не се виждаше никакъв, макар че сега тя видя по-отблизо други от оцелелите. Имаше един мъж, който лежеше под сянката на някакви отломки, а единият му крак до половината беше на кървави парчета. Някой бе му направил турникет с вратовръзка, а една жена му даваше да пие вода от такава бутилка, каквито разнасяше Хърли. Близо до него една възрастна жена седеше на пясъка, стискаше една дантелена якичка, гледаше морето с празен поглед и нещо си тананикаше. Фейт позна в нея жената, която Джак се опитваше да свести веднага след катастрофата. Фейт й се усмихна приветливо, радостна, че Джак е успял, но жената нищо не забеляза. Продължи да върви, а пред очите й минаваха ранени — хора, които панически бягаха от димящите останки, хора, които просто се лутаха напълно объркани…
Чувстваше се все по-безпомощна и се чудеше какво да направи, за да бъде полезна. Видя едно малко момче, което държеше кучешки нашийник, а един мъж с арабски вид се приближи до нея.
— Извинете, госпожице — каза той с любезен и все пак властен глас.
— Да? — Тя го погледна колебливо, като се опитваше да определи произхода по акцента му.
— Опитвам се да организирам няколко души да запалим сигнални огньове на брега. За да помогнем на спасителните отряди да ни видят. Огньовете трябва да са големи, затова трябват много дърва. И всичко друго, което ще гори — листа, съчки, сухи водорасли…
— О, добре — Фейт му се усмихна притеснено. — Мога да се включа.
— Отлично — кимна отривисто мъжът. — Донесете каквото намерите ей там — и посочи някакво близко място, а после се обърна. После, сякаш са сети за нещо, спря и додаде: — Аз съм Саид.
— Аз съм Фейт. Приятно ми е — Фейт отново се почувства глупаво, защото Саид вече крачеше напред и не можеше да я чуе.