Тайна идентичност
- Автор: Хапка Кэти
- Серия: Изгубени (Lost) #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Труд“
- ISBN: 978-954-528-653-7
- Переводчик: Марина Бенева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Тайна идентичност». Краткое содержание книги:
„Искаш ли да узнаеш една тайна?“
Има неща, които никой не знае за Декстър Крос. Приятелите му вярват, че е един от тях — разглезено богаташко синче, което профуква с удоволствие състоянието на родителите си. Никой не знае, че Декстър живее два живота, докато съдбоносно пътешествие до Австралия не разкрива тайната му!
Съкрушен, Декстър се качва на Полет 815 от Сидни, решен да се върне вкъщи и да продължи живота си. Самолетът обаче не достига крайната си цел, а се разбива, захвърляйки оцелелите на самотен остров, на който Декстър е принуден да вземе решението на живота си.
Изправен пред предизвикателствата на атмосферните условия, заобиколен от непознати, без храна и вода, Декстър е объркан и отново започва с лъжите.
Но Крос не е единственият лъжец. И скоро разбира, че колкото и опасни да са неизвестностите на острова, няма нищо по-страшно от тайните на неговите нови обитатели…
— Да — Майкъл прочисти гърло. — Сигурен съм, че е мъртъв.
— Хайде — сериозно каза Декстър, припомняйки си колко дълго самият той беше в безсъзнание. — Да го измъкнем и да се уверим.
Майкъл накара Уолт да се дръпне, докато двамата с Декстър махнаха клоните, които закриваха другия крак. След това всеки един хвана по един крак и дръпнаха.
Тялото беше изненадващо тежко. Рояк мухи изскочи от храста заедно с трупа. Останал без дъх в тежкия тропически въздух, Декстър дръпна още веднъж и лицето също се подаде от храстите. Сърцето на Декстър спря.
— Джейсън? — промълви той.
Тялото беше на млад мъж и той без съмнение беше мъртъв. Безжизнените му очи гледаха върховете на дърветата, а от устата му се носеше зловонна миризма. Лицето му беше опръскано с кръв и едната му ръка липсваше.
— Уха! — прошепна Уолт в екстаз и се приближи, за да види по-добре.
— Ъъъ! — измрънка Майкъл, изправи се и избърса ръце в панталоните си. — Бедният!
Стомахът на Декстър неприятно се обърна, докато се взираше по-внимателно в разкривеното, подуто, за щастие, чуждо лице на младия мъж.
6
Стомахът на Декстър беше свит на топка, когато автобусът, със силен писък на спирачки, закова до тротоара. Той спря пред обвита с бръшлян тухлена сграда, на улица с шпалир от дървета.
— Ето, миличък — каза жената, която караше автобуса, вдигна очи и срещна неговите в голямото огледало за обратно виждане. — Това е твоята спирка. Успех, колежанче.
Колежанче. Декстър леко трепна при думата. Изпита внезапно желание да обясни на жената, която беше ужасно слаба, на възраст, и имаше лице, което издаваше живот, преминал в тежка работа, лош късмет и твърде много цигари, че ги свързваха много повече неща, отколкото предполагаше.
Не че тя можеше да го разбере от вида му — вече не. Той се изправи, погледна надолу и нервно приглади гънките на чисто новите си панталони цвят каки. Струваха петдесет и девет долара — никога, до това лято, не беше давал толкова много пари за една-единствена дреха в живота си. Но това не беше и половината от цялата история. Куфарите в багажника на автобуса съдържаха още нови панталони, както и маркови ризи, няколко чифта кожени обувки и кецове от известни марки, ново бельо и чорапи от скъп магазин, в който дори не беше влизал до това лято, вълнено палто, толкова скъпо и луксозно, че се страхуваше дори да си помисли да го облече.
„Добре че леля Пола поне схвана за дрехите — помисли си Декстър, изправи се и се пресегна за куфарите. — За разлика от таксата за обучение…“
Той направи гримаса, като си спомни часовете разисквания:
— Защо не можеш да научиш същото и в държавно училище? — беше питала леля Пола безброй пъти. — Не мога да разбера защо непременно си решил да учиш в някакъв елитен снобарски колеж. Те не са като нас, момче. Няма да се впишеш сред тях.
— Леля ти е толкова щедра, Декси — плахо добавяше майка му. Кротките й очи го умоляваха да се откаже. — Защо не се задоволиш с нещо по-скромно?
На няколко пъти и той се запита същото. Защо не се остави на течението, защо не ги остави да го изпратят в държавен университет и да продължи оттам? Това пак щеше да е хиляди пъти по-хубаво и от най-смелите му мечти.
Но не беше хубаво и дълбоко в себе си Декстър го знаеше. Първо, Зак Карсън и няколко от приятелите му щяха да отидат в държавния университет. Как щеше да избяга от миналото си, като те щяха да му го напомнят при всяка възможност? Това чисто и просто щеше да е продължение на ужаса от гимназията.
Освен това, защо да не получи най-доброто образование сега, когато му се отваряше възможност? Леля Пола имаше повече от достатъчно пари, за да го плати и ако не ги похарчеше за таксите и разходите му по обучението, щеше да ги прахоса за поредния широкоекранен телевизор, кожено канапе или крещящи, лъскави дрехи от местния търговски център. Какво щеше да загуби? Ако й омръзнеше и оттеглеше предложението си, щеше да се върне там, където си беше.
Но дълбоко в себе си Декстър знаеше, че последното беше лъжа. Сега, след като беше зърнал изход, след като беше мярнал надежда за бъдещето си, не можеше да се върне назад. Щастието и един съвсем нов живот бяха почти в ръцете му, бяха толкова близо, че ги усещаше. Това беше неговият шанс да започне живота си отначало.
И може би това беше най-сериозната причина да настоява за университета, който бе избрал. Ако ще започва отначало, то да е както трябва. Рискът се бе оправдал и сега той беше тук. Беше спечелил. Приет бе в най-добрия университет в щата, а леля Пола неохотно се беше съгласила да покрие разходите му.